СПАСЕТЕ КОТЕТО!

 

Чудо ли е , ти кажи?

Срещу градинката “Левски” в Дупница, веднага след  сладкарницата на ъгъла, започва кратка стръмна улица, която ви извежда на известната улица “Венелин”. Точно тук, в началото на улицата, чух  този звук – на мяучещо коте.  Огледах се и го видях  - на покрива на жилищна сграда, явно претърпяла неотдавна пожар. Покривът пропаднал на места, опушен. А на върха, на комина – котето. Мяука, изпраща  безпомощно призиви за помощ. Скимтящи, жални, абе, направо ще ти разплаче сърцето.

Представете си: дяволския силует на пострадалата сграда, на фона на скупчените сиви къщи,на строгия фон на  намръщеното, сиво небе, а  в дъното - огромната пирамида на Рила, замръзнала сякаш в своето величие и сила.
    Кой да помогне на клетото коте? Небето, планината, слънцето? Кой? Те са далече. Майка му? Тя не знае. Хората?
     Къде са хората?
     Наистина,къде са хората?
  Приближих се към сградата: вратите заключени, прозорците  до таванския етаж – затворени. Веднага се вижда, че до котето няма как да се стигне. Няма път до бедстващото коте. В същия момент преминаваше  мъж на средна възраст, в сини дочени дрехи, небръснат, с мътни  алкохолни очи. Води дръглива коза. Спрях го. Казвам:

- Извинете, сигурно сте от квартала /Христо Ботев!/, не може ли да се помогне на котето горе на комина?

- От три дена си мяука вече. Никой не му обръща внимание. - отговори равнодушно.

- Но как така? Съседите  не чуват ли? Минаващите граждани не  чуват ли? Не виждат ли?

- А, чуват, виждат, ама кой да си губи време с едно загубено коте ... Хората си имат дертове, имат си по-важна работа. Ете, я с козата ... Козата ли да гледам или коте некакво да спасявам?

- Ама нещо трябва да се направи, как така?! – упорствам аз.

Човекът с козата се почеса по главата, явно мъчейки се да измисли нещо.

- Абе, я се обади на Полицията. Това е нивна работа... Кой друг? Само Полицията... Кой друг ..

И си замина с козата, вързана с въженце, която, докато разговаряхме, климаше дълбокомъдрено брадата си, явно в знак на съгласие със стопанина си. А може би просто отпъждаше нахалните мухи от рижавата си глава.

През цялото време слушам паникьосания плач на котето. А и аз си имам срочна работа, трябва да бързам,да прескоча до баща ми тук, а после за София.

Реших: няма какво да се мисли, обадих се чрез тел. 112 на Полицията. Набързо след това дойде униформен /Районното е наблизо/. Млад, усмихнат, ведър човек. Нямаше какво да  обяснявам, видя бедстващото коте и каза:

- Това е работа за Пожарната... за  Пожарната е.

И веднага се обади на някакъв шеф в Пожарната. Тя също е наблизо и след няколко минути  пристигнаха двама огнеборци, в случая спасителите на бедстващата животинка. Дойдоха пеша. Носят две кирки.

- Ама тук е необходима стълба! Къде с тези кирки? – удиви се човекът от Полицията.

- Случаят е дребен. Не може сега за едно коте да вдигаме целият ... наличен състав на Пожарната, барабар с наличната техника. Стойте, та гледайте!

И започнаха двамата юнаци да разбиват с кирка външната врата. У-ха! Вратата здрава, масивна. Вдигна се шум.

От прозорците и  терасите на околните къщи се показаха любопитни  глави. След минута започнаха да прииждат. Както си бяхме четирима с полицая и огнеборците, за минути станахме осем, десет,  дванадесет, ... двадесет. Абе, стана като Грамадата на Иван Вазов – расте ли, расте, събра се внушителна тълпа. Явно развълнувана от ставащото. Не от  спасяването на котето! Да сме наясно. От разбиването на външната врата...Към  котето  на върха  никой не погледна.

По едно време най-отпред се изтъпани възрастен мъж, по потник и с пистолет в ръка.

- Какво става тук! Какъв е този трясък? Защо разбивате вратата? Кой ви нареди?

Двамата  огнеборци  спряха с операцията по отварянето на входната врата. Гледаха и бършеха потни чела.

Човекът от полицията се опита   да му обясни ситуацията с бедстващото коте и спасяването му, но онзи се развика:

- Какво коте,бе? Нямате ли си друга работа? Коте ... – и плю настрана. – Намерили с какво да се занимават!  Срам за пагона! Аз съм пенсиониран полицай. И виждам, че става нещо нередно ...

Момчето от Полицията се  засуети, явно се чудеше как да излезе от  оформящия се скандал.

Реших да се намеся. Рекох:

- Господине, виждате котето  на покрива, не може да го оставим така. Да умре ли, да загине ли така?  От три дни е там. Гладно. Писка. Не се ли тревожат хората наоколо, децата?

- Ама, селянко,  какво си се загрижила за едно никакво коте? Ти ли ще спасяваш котета? Нямаш ли си друга  работа та си тръгнала по улиците като некоя .... – нахвърли се срещу мен жена на средна възраст, облечена в дълъг пеньоар на едри шарки, очевидно излиняли рози и навита на главата кърпа като чалма.

- А ако това ми е работата? – реших да блъфирам – Аз съм от Организацията за защита на животните. И съм тук защото имаме сигнал от будни граждани... Оставете ни да си вършим работата.

Онази млъкна, но продължи да ме гледа недружелюбно, като продължи да мърмори.

Пенсионираният полицай с пистолета  също  започна да пристъпва на  пръсти, разколебан. Явно нещо му щракна в главата и за да излезе “достойно” от ситуацията рече:

    - А кой ще плати за нанесените материални щети на собствениците на къщата? А? Кой ще плати?... Требе да се плати. Не може така. Кой от къде дошъл да грабне кирка и да руши къщите на хората.

      Множеството го аплодира одобрително. “Браво, прав си! Да платят”

Тогава  бръкнах в чантата си, извадих  двеста лева и гледайки  в очите младия полицай , му предадох сумата с думите:

- За всичко е помислено. Има си механизъм. Всичко е уредено. Ето я сумата.

Полицаят ме разбра, прибра парите, стискайки ми леко ръката, гледайки ме в очите.

- Моля ви разотивайте се. Оставете специалистите да си свършат работата... – каза с нарочен апломб младият полицай.

Хората се разотидоха, а моят  нов приятел ми върна парите с леко намигване и разбираща  усмивка.

Двамата смели огнеборци отново грабнаха кирките и ... ни погледнаха с ококорени очи:

- Ама,  котето вече го няма! Къде е котето? – въртяха се като ошашавени, вперили погледи в опустелия покрив.

“Къде е котето? Къде е котето?” – започнахме всички да  повтаряме, като обиколихме от всички страни къщата.

Котето го няма никакво.

- Сигурно се е уплашило  от шумната и наострена тълпа. Разбрало е, че хората не го искат и  е решило само да се спаси... Милото. – рекох.

Настъпи  тишина. Видях влага в очите на двамата пожарникари,стискащи замлъкналите и непотребни кирки ... Младият полицай се бе обърнал настрани с повдигнати, потрепващи  рамене.

Почувствах лекия бриз, идващ от Рила, от тъмната й, загадъчна сянка,от високите й върхове, с гугла от не стопен сняг.

О, Рила, о милата ми красавица, стояща като несменяем страж над родния ми град! Тук съм, близо до теб.

Слънцето също се показа , спокойно,ласкаво. Стори ми се този път ухилено.
          ***

Нищо  в този разказ не е измислено, включително странното и неочаквано изчезване на котето. Даже си помислих:

“Боже, ти ли помогна на нещастното коте, ти ли чу жалбата му?”

   
***

Това ми разказа моята близка Надя Котева, медицинска сестра във ВВМИ – София,героиня на предишния ми разказ “Един обикновен, необикновен ден”. Благодаря й.

 

 

Поздравявам и всички, които няма да го прочетат, защото си имат проблеми, дертове, и много по-важни работи от едно нещастно и закъсало коте.
Моля Чайчето, моята мила землячка, този път да не плаче. Котето е добре при нас на земята или горе на небето, от дясната страна на неговия спасител и закрилник - Бога.

Специални поздрави за невероятния човек , медицинската сестра от ВВМИ - Надя!

Така е... В нашата мила родна действителност, видиш ли си "спасителите", иде ти да изчезнеш яко дим:)
Поздрави за хубавите разкази, Санде, вече много рядко поглеждам тук!
В.

Санде, това е разказ с под текст. За нас, за нашата чувствителност, за нашето отношение към живия свят. Трябва да се погледнем в огледалото. И вероятно ще се отвратим от себе си. Безразличието ни съпътства навсякъде…течението ни носи….на къде отиваме? Къде е съпричастността ни? Състраданието? Човечността? Изчезнат ли те, отиваме в пропастта.
Вероятно ще си кажем – едно коте, голяма работа…Какво толкова чудо? Чудо е отношението ни. Днес е коте, а утре това може да бъде човек. Ще го подминем ли?
Чудо са двамата огнеборци, които не успяват с тежките си кирки да спасят котето.
Чудо е и Надя - медицинската сестра от ВВМИ. Такива хора рядко се срещат. В забързаното време откликва на плача на котето. Състрадателното и сърце не остава безразлично.. За това е чудо.! Как се бори само за котето? Както за живота на хората в болницата, където работи.
Чудо е , че има все още такива хора в нашия отчужден и озверяващ свят.

Поздрави за проблемите, които очертаваш по един твой начин и ни замисляш над нещата от живота!

Хубав разказ- тъжен- спомних си навремето и аз как осинових едно коте в дъжда и обикалях по къщите в един наш град...питах и разпитвах - "Случайно да не би да е ваше това коте?!" с надежда , че някой ще си го познае- но получавах отговор - "Кое да е наше? Мачката ли?" Помахване в празното като, че не съм в ред!
Поздрави и най-добри пожелания!

Прекрасен разказ, написан интелигентно и както казваш... съвсем истински. Може да се нарече и приказка за днешното време в което Слава Богу има и хора като теб. Не мога да не спомена "селския манталитет" с който се се сблъскала. Това е нещо, което трудно се променя. А животните- нашите добри пирятели много често са и наши мълчаливи жертви

Прекрасен разказ, написан интелигентно и както казваш... съвсем истински. Може да се нарече и приказка за днешното време в което Слава Богу има и хора като теб. Не мога да не спомена "селския манталитет" с който се се сблъскала. Това е нещо, което трудно се променя. А животните- нашите добри приятели много често са и наши мълчаливи жертви

Ако се питаш защо, отговорът е: защото съм коткаджийка и този филм съм го играла :) Сериозно!

В английския двор на една нова сграда до нас (нали знаеш - един дълбок трап, в случая около 3 метра, от който да влиза светлина в стаите на подземния етаж) беше пропаднало едно котенце на видима възраст около 2 месеца. И то като описаното плачеше и търсеше помощ, но сградата беше недовършена и съответно - заключена, а навън беше адски горещо. Аз се опитах да му подам дълга пръчка (представяш ли си как лазя около строежа да подавам пръчката :)))), но то беше много будалявичко и не можа да се сети да забие нокти, за да го издърпам. Единственото, което можах да направя, беше да му пусна сто грама котешки бисквитки и срязана пластмасова бутилка с водичка, за да не загине, докато измисля нещо. На другия ден бисквитките бяха изядени и водата изпита, а малкото пак пищеше и го чувах на петия етаж. Майката също се беше появила и му пригласяше. Наложи се да викам пожарната. И какво мислиш ми казаха? Че не им било работа да спасяват котки, защото през лятото имало много пожари. Обаче аз си имам отработен механизъм, който винаги помага. Казах на дежурния: "Добре, щом не искате да дойдете, когато аз ви викам, ще дойдете, когато извикам две телевизии и едно радио." Естествено, след пет минути дойдоха с една стълба и измъкнаха котето. Е, аз отнесох едни ... български, но животът възтържествува :)

Всъщност, разказът ти, Санде, повдига един жизнено важен въпрос - колко сме човеци и колко ценим живота. "Малко." е моят отговор...
Поздрави, приятелю!

***
Поздрави, приятелю!

***
Ще видим не котето, а себе си. И няма да се харесаме.

Благодаря за достойния коментар.

***
Много трогателен е разказа ти. Дописваме се.

Радвам се на коментара ти.

***

Съгласен с теб и се радвам. Точен и красноречив си. С малко думи.

Поздрави!

***

да наистина е много поочителен Вашия постинг ,не само че хората не ги интересува ами и простащината им лъсва ,защото могат да си дават парите на измамните циганки и телефонни измамници но да се спаси един живот не че е животинче а е живот почват да обиждат и там подобни ав чужбина ме трогна един случаи на човешко отношение към куче ,след боледуване остава неподвижно и тези млади собственици го завеждат на процедури в клиника за животни със водни всекидневни процедури и тои не само че се оправя ами и бяга ,страдали са заедно снего и с тяхната обич и помощ кучето оздравява.

когато бях студент, на бригада в англия много бях шашнат от първите страници на местните вестници :))
Там на първа страница не пишат за подкупни съдии, продажни полицаи или безнаказани мафиоти или златки...
там все пишеха за животни в беда как ги спасяват + снимки :)
и все пожарната бяха регоите - коте на дърво, коте на покрив, куче заклещено между 2 железа...
и това беше 2001-а година - къде са те, къде сме ние :-x

Трогателен разказ и чудно какво ли е станало с това красиво коте. Преди 3 г. малкият ми син се върна от морето с три малки котета. Хазайката на квартирата в която бил искала да ги изхвърли и той ги взел, за да им намери стопани.Гледахме ги около месец в къщи преди това да се случи, но успяхме с обяви по интернет. Ние си имаме котка, но тя не ги искаще и ги биеше.

***

Гледали сме филми по телевизията. Тази ситуация при нас показва къде сме ние като общество.

И аз се радвам, че има такива хора между нас. Надя е чудото. Тя няма да си тръгне докато не помогне, каквото и да и струва това.

Поздрави!

***
Какво е станало с котето? Въпрос.

Но каквото и да е станало - то е вече спасено. Вътре в нас. Щом има такива благородни хора като Надя, полицайчето, двамата огнеборци ... И като вас.

Котето явно понеже е малко и неопитно и по характер плашливо и навярно се е уплашило от толкова много хора....
Една подобна история наблюдавах и аз.На село селските котки обикалят дворовете и си имаме постоянни познайници - с имена и т.н.Веднъж една от тия котки се окотила на нашия таван и то без ние да разберем.Когато котета поотраснаха чак разбрахме,защото майка им реши да ги мести - пак тайно от хората - нали все пак е майка и не знае какво ще е отношението към малките.И тъй котката планира един преход от таванското прозорче,по един перваз преминава на покрива на лятната кухня и оттам по познати пътеки.Двете малки котета се справиха,обаче дали най-малкото или най-страхливото не ще и не ще да се осмели да мине по перваза.Майката го насърчава,окуражава,вика го не и не ...И точно тоя шум достигна до нас мотаещи се под покрива.Всички вдигнахме глави и гледаме сценка - как майката призовава малкото да скочи.То пък ,като усети допълнително внимание съвсем се шашардиса и се скри навътре.Накрая някой от нас се качи на тавана,взе котето и го свали долу да търси майка си и тъй беше спасено...
Животинки и те своите големи истории преживяват..

няма по-голяма сила от искрата на живота - котето се е спасило, Санде, вярвай ми.

Твоят разказ обяснява какво се е случило най-вероятно. Котето само се е спасило. Преодоляло е стреса благодарение на шумната тълпа.

Но понеже това е художествен разказ /все пак!/, реших финалът да е отворен. Нека и Бог помага. А и контрапункт на хорската индеферентност ми се искаше да има. Нали?

Поздрави и хубав есенен ден!

Милата животинка! Дано наистина е добре! А на жената решила да я спаси мога да кажа само едно: Благодаря! от името на всички нещастни загубени кученца и котенца. И да е жива и здрава! Защото, който няма сърце да помогне на коте в беда, утре няма да спре и да помогне и на човек.

***
За котките казват, че имат няколко живота. Не случайно котката най-добре се е адаптирала и приспособила към хората. Затова е и вековната омраза на кучето към котката. Тя е вътре, то - отвън. Кучешки живот. А котката - на топло.

Поздрави и хубав ден!

***
Затова на тези хора им се случват чудеса. Имат божията закрила.

Поздрави!

че ми иде да вия от болка. На никой не му пука за човешкия живот, та за едно коте. Единици биха проявили съчувствие и биха направили нещо за клетата живинка. А тези, които го направят, както виждаш ги вземат или за луди, или ги овикват. Малко черноглед ми е коментарът, Санде, но това е, защото не виждам спасение. Белите ластовички, като тази дама, за която пишеш са малко. Поздрави за хубавия разказ!

Но пък пожарникарите са се отзовали - все пак човешкото у нас все още вирее..)))

***
За съжаление си права. И по селата нравите са груби. Нормално е да се поставят новородените котета в стара кошница или в нов кашон и да ги пуснат в реката на далечно плаване. Наистина е тъжно. Но нали заради това пишем, да помогнем някак си чрез словото. Словото - с друго не разполагаме.

за което, хората така често забравят...
и Елвис... Санде, приятелю...
ти си невероятен Човек..

Милосърдието - качество на силните и душевно богатите.

Милост за природата, милост за живия свят.

Спасете котето - спасете себе си!

ei ei koi me zaka4a , sas kapan4eta ,,,,BOKO , az sam li4no s teb mili , drugoto e laja

koteto e li4no samo na BOKO ! Nikoi da ne si misli 4e 6te go pipa tova kote !I gladno i jadno sedi , no s drugi niama d aide niakde !Samo BOKO si znae !!!!!! a stiga s laji ve4e

celivam si milia BOKO , drugi ne me interesuvat Kotetro e samo i li4no na BOKO !!!!

Този твой разказ го приех като комично-драматичен.
Най-напред се усмихвах на жалното, сирото коте и на това, че никой, ама никой не може да го свали от там, където е, ако то самото не пожелае:) /знам го от личен опит:)/.
После се зачетох и открих целия драматизъм на днешния ден - всичко обърнато наопаки - безчовечност, бездуховност, безразличие, несъпричастност, липса на състрадание дори към едно невинно и беззащитно коте, бабаитлъка на някои /дали само накои?!:(/.
Винаги ме караш да търся "под вола теле" с твоите разкази, Санде.
Четейки нататък си помислих - "Горкото коте! При целия този шум и тупурдия къде ли се е дянало?".
Коте шум не търпи и се крие в "миша дупка", което пък ме кара да разсъждавам още по въпроса за драматизма на деня,но ще спра до тук.
Ще се порадвам на Рила и на лекия бриз, идващ от високите й върхове.
За съжаление не мога да видя и чуя клиповете, но си представям нещо красиво и величествено като самата природа.

Поздрави, Санде!

***
Споко.

Поздрави!

***
Благодаря ти за коментара.

Такава е историята. Весело-тъжна.

Като самия ни живот.

Поздрави!

История за човещината, дето се губи, но я и има; за съпричастността и егоизма, за отворените сърца и самодоволството ... За правото да бъде запазена всяка живинка, та нали това е животът?!
Поздрав!

за хубавия разказ, Санде!
ПП: Защо все излизаш анонимен?!...

Това е животът.

В прекрасния и гневен свят, кактко казва Андрей Платонов..

***
Анонимен? Сигурно от скромност.

Като Незнайния воин.

Благодаря!


допис
(прозвуча ми като "Спасете душите си)

Радвам се, че си сред спасителите на котето.В коет не сесъмнявам, защото ти винаги си била там.

Поздрави и хубави есенни дни! И хубаво вино.

Двама са гласували против.

А няма за какво.

Но ... "онзи" е жив.

Изпитание Божие е,Sande!
А те са много и често не се усещаме,ако в сърцето ни няма доброта и състрадателност!
Чудесен разказ!:))

Ще се спасим ли?

Поздрави!