ДУПНИЦА - КВАРТАЛ НА МИЛАНО

 

 
                       Майка на Марийка думаше:
                           Керко Марийке, Марийке,
                           земи го керко Гьоргия,
                           Гьоргия първи бекрия. 

          

     Тази прохладна лятна вечер компанията се бе събрала на редовната си  петъчна “спявка” около масата под лозницата в двора на моя приятел от Дупница Милчо Милчев. Тук освен домакина, бяха бившия футболист Фурката,  Стефан Неврокопски – Македонеца, Филчо Филев- Филката и  Асен  Калев – Багера. И петимата са приятели от години, помагат си взаимно при строителство и ремонти около къщите им в квартал “Муструков”, при прекопаване на лозята и направата на домашно вино... Както и при самото му изпиване, подразбира се.
      Последното е особено важно: пиенето на вино е специален ритуал, изискващ освен добро мезе, и добра компания. А петимата са “спята” компания, знаят си лафа, знаят си шегите, а също така и репертоара от песни, с които често завършват сбирките. Знае се също кога започват, но не се знае кога ще свършат.   
            Единствено аз съм външен, така да се каже “транзитен пътник”. Затова гледам повече да слушам, а по-малко участвам в разговора, който преминава през обичайните си тук  фази:  първата – един говори, а другите го слушат, втората  - започват да си говорят двама  по двама и крайната фаза – всички говорят и никой никого не слуша.
              Успоредно с изпитото бяло вино /и сигурно благодарение на него!/  са обсъдени вътрешното и международното положение, футболното първенство и  “нашите в Италия”.Италианската тема е  особено чувствителна и винаги актуална, защото е добре известно, че Дупница има свой квартал в Милано, който постепенно се разраства. А всички имат деца или близки на  временна работа там, чакат ги да се завърнат през лятото или самите планират да ги посетят за Нова година. Пътят до там е не само трасиран, но и “трамбован”: има седмична автобусна линия Дупница – Милано, която, оказва се, не остава без пътници целогодишно.
              Вече сме във втората фаза и разговаряме със Стефан. От мястото, където седи вижда лозето си на отсрещния баир, наречен “Дренски рид”. Посочва  го с пръст и ми обяснява как всяка година обира първо най-зрелото и най-чисто грозде, от което прави вино за себе си, а след това берат наред всичко, от което правят вино “за обща консумация”  или ракия. 

             Околните дочуват, че Стефан се хвали с виното си и го започват:
              - Не обяснявай на човека какво вино имаш, а иди  и донеси да се види така ли е!
              Стефан не чака дълго да го агитират, става и след около петнадесет минути се завръща с пласмасово бидонче с вино.
              Чашите се пълнят с новото вино и се вдигат наздравици за приносителя. В следващия миг вички се вторачват учудено в Стефан, а Милчо казва:
              - Че това не е твойто вино, аз твойто вино го знам!
              Останалите също се провикват: “Не, не е! Това е друго вино!”
              Стефан също ги гледа учудено.
              - Знаете вие, баба ви знаете, аз ако не зная от коя бъчва съм го наточил, кой друг ще знае?
              Отпива от чашата, задържа глътката в уста и на лицето му се изписва нещо средно между учудване и изненада.
              - А! Че какво е това, бе ......не може да бъде....  Не ви ли се струва, че виното има дъх на кока-кола? Даааа – във виното има кока-кола! Че откъде се взе тази кока-кола?
               Всички започнаха да повтарят: “Че откъде се взе тази кока-кола, че откъде се взе тази кока-кола?”
               Отговорът бързо намери Стефан: “ От бидона е. В него е държан концентрат от кока-кола, ето откъде е. Макар, че го изплакнах внимателно с вода, значи дава  отражение...”
                Стефан работи в  дупнишката Фарма, от там е взел празния бидон.
                 След като се намери отговор на загадката, компанията навлезе вече в третата фаза с нова енергия.
                 Тук му е мястото да кажа нещо, което забелязах от самото начало. Стефан не пиеше вино. Само доближаваше чашата до устните и се преструваше, че пие. Мислех си, че не харесва виното на Милчо, а и сам призна, че е   капризен.
                 Но сега, след като донесе от неговото вино, макар и с привкус на кока-кола, продължаваше да не пие. Това ме учуди. Затова го попитах:    
                  - Стефане, защо не пиеш? Гледам, че само целуваш чашата?
                Отговорът му ме изненада със своята откровеност и простодушна чистосърдечност.
                - Абе, решил съм тая вечер да “закачам” жената. Та затова се налага да се въздържам, до пунтирам, че пия,  иначе не ги знаеш тези “мародери” – ще ме съсипят    от подигравки.
               И като се наведе към мене, продължи с изповедта  си почти шепнешком: “От известно време, усети ли ме че съм пил, не ме пуска до себе си, а бе, направо ме рита. Не искам – вика такъв сарахош* до мене.”
                Реших, че в този момент му е нужна другарска подкрепа. Затова му казах тихичко, да не чуят останалите, които вдигаха достатъчно врява, но все пак ...
               - Права е жена ти. Това нашето на какво прилича -   чашката, та чашката, чашката – приятелите, приятелите – чашката, нема си край.
                Стефан не скри, че му е приятно да чуе съмишленик на терзанията му.
               - Вече наближаваме петдесетте, а забравяме , че не  сме вече същите. Не ни се иска да си го признаем, нали? - питаше Стефан като че ли повече себе си, отколкото мен.
                  И като въздъхва добавя с някаква решителност и твърдост в гласа:  "Други  требе да станеме! Другиии".
               Компанията вече се развихряше застрашително , редяха  се кана след кана. И наздравици за Стефан с пожелания пак да направи вино, хубаво вино, като това, но  да внимава с бидоните.
                     Стефан близваше от чашата си от време на време и се тюхкаше: “Брех, майка му стара, откъде се взе тая загубена кока-кола...” И посягаше към чашата,  като да се убеди, че виното не е пострадало много от кока-колата.
                     Докато по едно време забелязах, че обръща чашите, пие си храбро, все едно, че е забравил какво е говорил преди малко. Все едно, че  някакъв дявол го омайва и го тегли  неудържимо към чашката.
                        Гледах как се оживи Стефан, как се озари лицето му, как засия от някаква вътрешва светлина, как бързо влезе в тон с развеселената дружина. Промени се за минути, сякаш влезе в друга кожа. Друга ... или истинската?

               Мислех си  в какви дълбоки коловози попадаме, колко е трудно измъкването от тях, каква ли е цената на промяната, цената на спасението. Може ли да се победи инерцията, която ни влече надолу? А ако движението не е надолу, а е нагоре, ако е извисяване?  А ако е навътре?

                Компанията вече пееше дружно  с пълно гърло: “Майка на Марийка думаше вземи го щерко Гьоргия, Гьоргия първи бекрия”.                    
               В общия хор чувах топлия глас на Стефан: «Либе,Марийке, Марийке, нова се кръчма отваря, мене ме канят да ида, сефтето да и направя, фирмата да и напиша».                    

            
***
         
          След  време  срещнах  на площада в Дупница Милчо. Запитах го как е моя нов приятел Стефан.                            
           -А, добре е, стабилка е! – рече Милчо                .          Пошегувах се как сме  обсъждали  да се променяме. А той, с искрено учудване:             
        - Как ще се променяме, бе.  От какъв зор. Кръгом и пак напред!            
          - Нали сме европейци вече, не трябва ли да се променяме? – забелязах шеговито.
             - Ще се промениме, когато Дупница стане квартал на Милано, а тук се открие филиал на Миланската скала.
              Така ми отговори Милчо.

 

 

 

 

 

 

 

 

     

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

     

 

 

 

 

*сарахош –тур. – пияница

 

"- Ще се промениме, когато Дупница стане квартал на Милано, а тук се открие филиал на Миланската скала." Манталитет нашенски....Какво друго? Хубав ден!!

Висока е цената на промяната. Както казва Хайтов: "Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто да го направиш".
Колко много от нас искат да се променят в една или друга посока, но си остават с декларативните намерения. Да не говорим за държавата.

Поздрави.

Интересно ми беше да го прочета.

Благодаря за вниманието.

И в твоята история виното е на почит!

Случката е истинска. Разказвал съм я мнокократно пред приятели, а сега я написах.
Първоначалния финал бе, след като Стефан неусетно /и за самия него!/ започна да обръща чашите с вино: жалко за женицата, и тази вечер ще спи сама. После дойде втория финал, който надхвърля битовото ниво. Става дума всъщност за цената на промяната. Не само затова дали една жена ще спи сама тази нощ. Макар, че и това е много важно.

Освен приятното чувство на приятелство и добра компания, в случката има и един много философски фрагмент: " Мислех си в какви дълбоки коловози попадаме, колко е трудно измъкването от тях, каква ли е цената на промяната, цената на спасението. Може ли да се победи инерцията, която ни влече надолу? А ако движението не е надолу, а е нагоре, ако е извисяване? А ако е навътре?"
Учението за вездесъщата инерция е развито прекрасно от мистичния Гурджиев ( и комай само от него) Имах щастието да прочета тази негова книга. Затова и оценявам много високо този цитиран фрагмент. Нещата с инерцията са много дълбоки и сакрални. Инерцията ни владее - и трудно някой се е измъквал от лапите й...
Поздрави, Саше!

Интересно е,че някои не разбраха откровението на Милчо: няма да се променяме, не ни трябва, по-скоро ще станеме квартал на Милано, но няма да се променяме.
Такива, каквито сме, може да си стоиме само в България и да си правиме ракия, вино и туршия.

ех санде, тоше проевски е чудесен тука!
Шетав по Велес пред некоја година и едно тригодишно девојче ходеше и пееше песната фатено за рака за мајката!
Плачех като дете!

Много често се сещам за Тоше Проевски.

Той е един от нас. Но много талентиран. Бог сигурно затова си го прибра. Да биде по-близко до него. И по-далеко от нас - грешните.У ствари, както обичаш да казваш.

***

Пе заради виното, поради виното.

Но. истинската причина е, че това е "спята "Ксомпания.
А е спета защото всички са участници в Смесения хор при читалище "Пробуда" в града. Това обяснява всичко. А участват, защото хорът има 2-з до 4 , понякога, участия в международни фестивли, гостувания и пр.А тези "командировки" са един безкраен празник в живота им.