Прочетен: 17801 Коментари: 36 Гласове:
Последна промяна: 17.12.2017 16:55
АФГАНИСТАНСКИЯТ РОМЕО И БЪЛГАРСКАТА ЖУЛИЕТА
На ivankalilova
От пропуска на посолството се обади Попето, дежурния служител този ден и каза, че афганистански младеж, студент в България моли да бъде приет от консула. Искал да разговаря по консулски въпрос. Казвам: “Нека дойде. Придружи го”. Изпълнявам по съвместителство и тази длъжност. И ето го, младежът влиза: висок, строен, с правилни черти на скулестото му лице, обрамчено от черна, гарванова коса, със спокойни, черни очи и приветлива усмивка, която се подсилва от внимателно очертани мустаци, под които проблясват бляскави бели зъби. Пущун. Такива са мъжете от племето пущуни: стройни, мъжествени, родени войни, горди планинци.
Поканих го на чаша чай около ниската масичка. Сам реши да се представи. Казва се Хайрудин Афзали. Учи втора година международни отношения в Икономическия институт в София. Попитах го с дежурния въпрос при подобни случаи как намира България, как се чувства в България.
- България е много красива страна, много. Много зелена, с много реки и планини... А и с море. Какво повече може да се желае? ... Вие сте дарени от Бога. – отговори Хайрудин.
- А по сравнение с Афганистан?
- Разликата е 4 000 километра, колкото е разстоянието от София до Кабул. Различно е всичко: и природата, и хората, и традициите, и обичаите. Всичко е различно. И най-важното – при вас има мир, а тук война, всичко е обърнато с главата надолу... И краят му не се вижда.
Минахме по съществото на посещението му. Хайрудин сподели, че си имал приятелка в България, българка. И мислел да се ожени за нея, но трябвало да представи пред българските граждански власти удостоверение, че не е женен в собствената си страна. Ето това била мисията му сега в Афганистан – да се сдобие на всяка цена с въпросния документ, заверен от съответните официални власти и последно – от българското посолство.
Посъветвах го да се консултира прецизно с техните си власти – с Консулския отдел на Министерството на външните работи, с Министерството на правосъдието и ако е необходимо – и със Съвета на улемите, по линия на мюсюлманската религия.
По това време към нас се придружи и моя приятел, радист при посолството Петко Пагелски. Той е момче врачанче, около тридесет годишен, наперен, с кавалерийска походка, с щръкнали юнашки, русоляви мустаци, завити накрая “по Чапаевски”. В разговора е винаги настъпателен, иронично провокативен. Като разбра за какво става дума и за това, че младежът трябва да пропътува пеша над триста километра в афганистанските планини,до своето селце в провинция Забул, близо до границата с Пакистан, веднага атакува младежа, и фронтално, и по фланговете, "по Чапаевски":
- Ти не разбираш ли, че това е мисия невъзможна. Невъзможна! Откажи се докато е време... Как ще стигнеш до там? Влак няма, самолет няма, автобуси няма, пътища нормални няма ... Има банди на муджахидините, има съветски войски, хеликоптери, които стрелят по всичко, което им се струва съмнително. Ти луд ли си да се затриеш за няма нищо?!...
- Как “за няма нищо”? Че аз обичам Петранка! – отговори с искрено възмущение младежът и с твърдост в гласа.
- Ти си я обичай, кой ти пречи? ... Обичай си я, но не се жени. За какво ти е тази беля? Сега половината от българите не се женят, но си живеят като женени. Фомиди? /Разбра ли ме?/ – продължи атаката Петко.
- Не може. Аз съм дал дума – пред нея, пред майка й, пред баща й, пред братята й, пред кума. Как?...Обещал съм.... Дал съм дума. – упорстваше Хайрудин.
- Гледай го сега! ... Аз какво му говоря, той какво ми пее! ... Дал бил дума ... Много важно ... Много важно, че си дал дума ... Дал си дума, ама не може... Да загинеш ли искаш? И да те направим герой на България. – не спря да го дразни драката Петко.
- Какъв герой? – възмути се отново младежът. - Аз не съм герой и не искам да съм герой ... Обичам Петранка. Дал съм дума. Това е.
- Като се върнеш, ще си намериш тука булка, бе човек, даже две, три, четири, нали ви разрешават и повече от една... – продължи иронично нравоучителната си тирада Петко.
- Аз си имам вече една ... Петранка. Повече не ми трябват.- отсече гостът.
- Ей, какъв човек! Петранка, та Петранка! Поне хубава ли е тази Петранка? ... Сигурно е много красива, та те е омаяла така... Как си оставил сама сега тази красива млада жена и си хукнал като луд из афганистанските планини... – не преставаше да го дразни Петко.
- Ако искаш да знаеш, не е красива Петранка, даже е грозна ... Никой не я поглежда... – неочаквано репликира Хайрудин. И продължи с някакви фанатични нотки в гласа, като гледаше в очите, ту Петко, ту мен.
- Аз обаче си я харесвам, обичам я... Аз съм първия мъж в живота й. Тя има златно сърце. Тя е най-добрия човек, който някога съм срещал! – с простодушна откровеност заяви Хайрудин.
При тази изповед присмехулникът провокатор Петко остана слисан, започна да навива по навик крайчеца на мустаците си. Гледаше го като марсианец и само цъкаше с език: “тц, тц, тц, тц”.
- Отивай, отивай, ние ще стискаме палци. – рече Петко примирено накрая.
И замина Хайрудин.
Мина една седмица, мина втора. Както се казва – ни вест, ни кост от младия момък. На петнадесетия ден пред посолството спря военен джип. От него слязоха руски офицер и ... Хайрудин.
- Този юнак ваш ли е? Намерихме го в районите, където се подвизават муджахидинските банди. Непрекъснато повтаряше, че вие го познавате и знаете за какво е тук. – рече офицерът.
- Ами да, наш е. – казах - Това е един афганистански Ромео. Изминал е над пет хиляди километра и сега още пет хиляди, за да пристигне при своята българска Жулиета, която го очаква в София, облечена в бяла рокля.
Офицерът, видял какво ли не в тази кървава война, се усмихна и го погледна с искрено удивление, потупа го приятелски по рамото и рече:
- Молодец он. Настоящий афганец!
След което, вдигна за довиждане леко ръка към фуражката си, усмихна се приятелски още веднъж и джипът отпраши.
А ние седнахме с Хайрудин около масичката с ароматен чай. Извикахме и Петко. Като го видя той ахна, прегърна го и рече ухилен:
- Ама ти си бил жив, бе! Браво! Че ние вече за малко ... да те отпишем.
Тук Петко се обърна рязко и неочаквано напусна, пред учудените ни погледи, стаята. Върна се след пет минути с бутилка български коняк.
- Какви са тези афганистански работи, какъв е този чай? ...Тука се пие. Тук трябва да вдигнем наздравица за българския зет! ... Жив и здрав да си! ... И щастлив с твоята Петранка!... Е е е е , абе, най-важното е, че се върна жив!
Разказа ни Хайрудин за премеждията си по време на трудното пътуване до неговото селище в провинция Забул, почти на границата с Пакистан, с огромната област отвъд граница, Белуджистан. Едно безкрайно, изнурително пътуване с дни и нощи по планинските пътища и пътеки, през била, склонове и долини, през бърда и гори. И на отиване и на връщане голяма помощ му оказали афганистански войници от редовната правителствена армия, с които успявал бързо да намери общ език. За шест дни успял да стигне до родното селце. Намерил майка си сама, съсипана от мъка. Баща му бил убит някъде из планината при обстрел на въоръжен отряд от боен хеликоптер на съветската армия. Показала му белия камък на хълма над селището, оставен от баща му преди заминаването за акцията. Поклонил се Хайрудин на оставения камък от баща му.
От край до край, във всички посоки, в клисурите и по пътищата на Афганистан непрекъснато се движат въоръжени хора. Едно племе отива на война с друго, две племена се обединяват срещу трето, цяла група племена се отправят на север или на юг да се борят, да завладяват град, добитък, имущество. Така е била устроена тази планинска страна вече много десетилетия. А сега една част са с официалната власт, а може би по-голямата част са в редовете на муджахидините.
Когато бойците от едно село отиват на акция, всеки от тях взема по един бял камък, който оставя на зеления хълм над селището. Които се върнат живи, прибират си камъните. Камъните на загиналите остават тук, на хълма, като гробище на падналите. Традиция.
От местния старейшина и от моллата успял да вземе необходимото свидетелство. По-трудно му било да завери свидетелството на другите нива – Провинциално,районно, околийско, областно, съгласно структурите на държавата и властта.
На връщане бил пленен от отряд на муджахидините. Приема да върви с тях, за да не го убият. Три дни скитал заедно с тях, но попадат под обстрел на хеликоптер на съветската армия. Това му дало възможност да избяга от наложения му плен. По-късно при първата създала се възможност се предал на съветски войници.
След два дни Хайрудин донесе заветния документ, заверен от Консулския отдел на Министерството на външните работи.
Любопитна картина е това невероятно удостоверение. По обем широко и дълго като нашите бюлетини за гласуване за общински съветници. Най-отгоре пише: “Аз молла еди-кой си удостоверявам, че познавам Хайрудин Афзали, син на Рахматула Афзали. Той бе женен, но жена му умря и от тогава не се е женил”. И се подписал. Под него е написано свидетелството на втори - старейшина, който гарантира за първия. И ударил палец. Под него трети – племенен вожд, който гарантира за втория. И той ударил палец. И така нататък до провинцията, областта и до Кабул. Заверено от Съвета на улемите, заверено от Министерството на правосъдието и накрая от Консулския отдел на Министерството на външните работи. Последно е българското посолство.
Хайрудин прие с огромна радост заверения от всички инстанции документ. Беше невероятно щастлив. Разказа ми как се запознал с Петранка. В Студентския град отишъл една привечер за цигари. Младата продавачка вече била затворила будката и сложила предпазните щори. Като чула молбата на стройния мургав мъж, отворила и му дала цигарите. Той благодарил и се бръкнал за пари, но с притеснение разбрал, че е забравил портмонето си в друго яке в общежитието. Смутено понечил да върне цигарите, извинявайки се, че е забравил парите си. Младата жена – Петранка, му казала успокоително:
- Не се притеснявайте. Утре ще донесете парите.
След няколко дни по време на почивката й, поканил Петранка в близката сладкарница. Тя приела. Разговорили се. Хайрудин и казал:
- Досега си мислих, че това може да се случи само в Афганистан. Там още вярват на думите. Там е нормално, ако си забравил парите си или ако не ти достигат, да ти дадат стоката. Естествено, когато става дума за неголеми суми. И когато кажеш, че по-късно или на следващия ден ще платиш. Дадената дума има значение. При нас. Но не мога да ти кажа ние в кой век сме ... Но ето и тук, в България, ми се случи.
Така пламнала искрата на любовта между афганистанския “Ромео” и българската “Жулиета”.
Това е приказката за любовта на афганистанския младеж Хайрудин и българката Петранка.
Звучи като приказка, нали? Даже като легенда!
Но е истина.
Аз ви го гарантирам – Санде.
Ahmad Zahir - همه روز از تو به قهرم - احمد ظاهر
http://www.youtube.com/watch?v=VRiChp8vXwM&feature=related Ahmad-Zahir-♥♫♥-احمد ظاهر -♥♫♥-Broken Heart-2011 http://www.youtube.com/watch?v=1JSTHwSTbVw&feature=related Ahmad Zahir- Bewafa yaramhttp://www.youtube.com/watch?v=Ctp2vJVhEVw&feature=related
Ahmad Zahir - Delam Dar Ashiqi Awara Shod.avi
http://www.youtube.com/watch?v=qxHrUDLI4do&feature=related
Тагове:
07.12.2011 14:51
за любовта си/когато е истинска/ хората са способни света да преобърнат-
юнак е този Хайрудин-истински мъж:))
07.12.2011 15:05
http://world.lib.ru/img/h/habib_s/ahmadzohirjarkajaineugasajushajazwezdapersidskogoneboswoda/index.shtml
[edit] Biography
Zahir was born on 14 June 1946 (Jauza 24, 1325 of the Jalali calendar) in Laghman, Afghanistan.[2] His father, Abdul Zahir, was a royal court doctor, minister of health, Prime Minister of Afghanistan between 1971 and 1972,[3] speaker of the parliament and an influential figure in King Zahir Shah's era who helped write the 1964 Constitution of Afghanistan. Zahir belonged to the Pashtun ethnic group but grew up in Kabul.[2]
Ahmad Zahir attended Habibia High School in Kabul in the early 1960s. He sang and played the accordion in a band mainly consisting of his friends and classmates including Omar Sultan on guitar, Farid Zaland on congas and Kabir Howaida on piano. The band later became known as the amateur band of Habibia High School and performed in local concerts during celebratory occasions like Nowruz, Eid ul-Fitr,[disambiguation needed ] and Afghan Independence Day.[4]
He later attended and graduated from Daru' l-Malimeen ("Teachers' College") in Kabul, then continued his higher education for two more years in India to get a degree as an English instructor. Eventually, however, he decided that music was his true calling. Ahmad Zahir began his solo career composing songs based on well-recognized Persian poems. His first recorded song, "Gar Kuni Yak Nizara", was his own composition, sung in the pilu raga. He continued writing and recording songs such as "Azeezam Ba Yaadat", "Ahista-ahista", "Akhir Ay Darya", "Hama Yaranam", "Agar Sabza Boodam", "Guftam Ke Mekhwaham Tura", "Shabe Ze Shabha" and "Parween-e Man".[4]
Zahir worked with mentors such as Ismail Azami (saxophonist), Nangalai (trumpeter), Abdullah Etemadi (drummer), and other musicians including Salim Sarmast, Naynawaz, Taranasaz, and Mas'hour Jamal. He recorded over 22 albums in the 1970s. His songs were noted for their mellifluous tone, poetic style, compelling depth, and passionate emotional evocation.[citation needed] His lyrics covered a wide range of subjects. Many of his songs contained autobiographical elements or political criticism of Afghanistan's government.[5] As a result many of his recordings were destroyed by the government.
The Zahir professionally was on the scene of Afghan Music for only 10 years at the most; however, Zahir managed to record more than 30 albums. This was and is unheard of in any music industry around the world. All of these albums were successful and widely accepted (to this date) by everyone. The kings managed to complete these recordings almost 40 years ago with almost no technology of today's world, and all was done in live recordings. It is said the kings recorded his Arian Music Album 1 in one day, that had more than 12 songs. Ahmad Zahir has only had 2 video recorded songs.
[edit] Death and legacy
Ahmad Zahir died on June 14, 1979, on his 33rd birthday.
After his death Zahir became a national hero and his image was mythologized by the Afghan people.[6] Because of his privileged family background, Zahir helped to establish music as a more respected profession which in turn led to the founding of The Kabul Music School in 1974.[7]
Ahmad Zahir's son Rishad Zahir currently lives in the United States.
РАЗКАЗЪТ НАИСТИНА Е ЧУДЕСЕН!
Прочетох го на един дъх! Трудности....много в живота, но човек не бива да се предава !Заради любовта...какво ли не правим......любовта.....истинската, без която не можем.....
Любов е да помогнеш. Любов е да дадеш!
ЛЮБОВ е да раздаваш душата си без жал
и мигом да забравяш кому, какво си дал...
НИКОГА НЕ БЯГАЙ ОТ ЛЮБОВТА СИ, ЗАЩОТО ВЕДНЪЖ ИЗБЯГАЛ ОТ НЕЯ, РИСКУВАШ ТЯ НИКОГА ВЕЧЕ ДА НЕ ТЕ НАСТИГНЕ ................
Браво на това момче......
БЛАГОДАРЯ...и за чудесната музика!
Желая ти светла вечер!:)))
07.12.2011 18:02
Мен лично силно ме впечатли и трогна, че афганистанците, в случая с младия Хайрудин, вярват на думите.Като кажеш, че обичаш някого - значи наистина го обичаш! Няма днес едно, утре друго.
Като дадеш дума - държиш на нея, стоиш зад нея с цялата си същност.
Като ти кажат нещо - вярваш.
Хайрудин в един момент ми се стори като принц, заминал през девет царства в десето, за да ощастливи своята принцеса:) И несъмнено Петранка е попаднала на своя мечтан принц! Така млад, но мъдър, разбрал кои са ценните неща в живота.
Чудесен разказ, Санде!
Поздравления!
***
Не случайно българите сме оцелявали през тежките векове, опирайки се на доверие, солидарност, взаимопомощ, честност, почтеност. Вярвайки на дадената дума.
07.12.2011 20:20
Хайрудин в един момент ми се стори като принц, заминал през девет царства в десето, за да ощастливи своята принцеса:) И несъмнено Петранка е попаднала на своя мечтан принц! Така млад, но мъдър, разбрал кои са ценните неща в живота.
Чудесен разказ, Санде!
Поздравления!
***
Той носи маята на народния живот и морал.
Благодаря ти.
Поздрави!
А.Захир, сын премьер-министра правительства Мохаммада Дауда Хана Абдул Захира, родился в 1946 году в афганской провинции Лагман. Национальную известность он получил еще в годы учебы в школе, получив прозвище «Афганский Элвис Пресли». В архиве кабульского радио записано свыше пяти сотен его песней. Ахмад Захир пользовался популярностью не только в Афганистане, но и в Иране, Индии, Таджикистане и Узбекистане. Он одним из первых стал использовать сочетание западных музыкальных инструментов с традиционными для Афганистана восточными инструментами.
В последние годы правления Дауд Хана некоторые песни Ахмада Захира, воспринимавшиеся властями как критика, попали под запрет. Во время прихода к власти в Кабуле «коммунистов» после апрельского военного переворота А.Захир сидел в тюрьме по уголовному обвинению. Однако его отпустили, когда невестка Хафизуллы Амина потребовала, чтобы на ее свадьбе с сыном Амина Абдул Рахманом пел именно А.Захир.
В 1977 году он погиб при загадочных обстоятельствах на перевале Саланг. Тогда в Кабуле пошли слухи, что к смерти Ахмада Захира приложили руку спецслужбы страны.
още, някъде... :)))
прекрасен разказ, Санде, не намирам думи за повече. А заслужва...
Имам чувството, че семейството като институция ще изчезне в съвсем обозримо бъдеще.
Поздрави
08.12.2011 15:26
още, някъде... :)))
прекрасен разказ, Санде, не намирам думи за повече. А заслужва...
***
Благодаря ти, че по този начин си прочела написаното. Имах известни опасения за романтичната сърцевина на разказа. Нашият свят става все по-прагматичен, по-огрубен, като че ли, по-безпардонен, по-отчужден и подобна любов може да се стори на много хора като екзотична реликва. Но, ето тази любов не умира. Има и такива хора. Все още.
цитирай
Изтрий
***
Радвам се изказаното мнение от теб. Мислим по един и същи начин. Но аз, с твое позволение, искам да допълня нещо.Което не трябва да се прави от автора, защото всичко е в разказа. Не се позволяват допълнения след това.
Става дума за думата. Пре нас, в 21-ви век, в Югоизточна Европа, на Балканите и още по-точно в България, много често думата не значи нищо. Даже някои избягват думата "обичам те" защото е обвързваща. А и когато я изричат, изричат я леко, лековато, неангажирано, почти като комплимент.Не се замислят какво стои зад нея - живот и смърт! Всичко.
Опитах се да прокарам тази тънка линия в разказа, срещайки един източен младеж /Средния Изток/ и българска девойка. Представители на две общества с доста специфичности и особености в моралната ценостна система.
Опитах си до акцентирам върху това. Какво значи думата? Какво значи изречената дума? Дадената дума.
Един мой приятел обича да се шегува: Дадена дума отбито задължение!
А тези далеч по-примитивни от нас хора в далечните афганистански планини, където няма електричество, вярват все още на думата.
Въпросният документ, направен не от официални иституции, преди да стиге до Кабул, е от думи. От хора, които гарантират един за друг. Лъжата е изключена.
За дума се убива. Не се обиждат един друг, псуването на друг човек е изключено. Защото означава смърт на единия. Или на двамата.
Затова и младежът повтаря на Петко, че е дал дума, а онзи го подиграва, присмива му се, макар и с добро чувство.
08.12.2011 16:12
Имам чувството, че семейството като институция ще изчезне в съвсем обозримо бъдеще.
Поздрави
***
Любовта като чувство се предхожда от думи. Истински, или така казани по инерция. След като е факт - пак следват думи. Обичам те, не мога без теб и пр.
Но всичко трябва да бъде истинско, а не камуфлажно. Камуфлажна любов, как ви звучи това?
При нас като че ли и думите излиняват, и дълбоките чувства.
Радвам се на съпоставката ви "Хайрудин Афзали - Петко Пагелски".
Но Петко не го осъждам. Той е по- скоро практичен, предпазлив.
А семейството трябва да остане като стожер на държавата и обществото. Иначе - лошо ни чака. Изчезваме.
Благодаря за вниманието.
Нали има и такава популярна, библейска фраза: "В началото бе словото".
Валя
Валя
***
Радвам се, че намина и прочете тази българо-афганистанска история за любовта.
Провокираха ме някои коментари, които търсят отговор на тази любов между двама млади от два различни свята, изповядващи две противоположни религии, с различни гледни точки за семейството и мястото на мъжа и жената в него. Коментиралите поставят ударение преди всичко на изразните средства за любовта.
Четейки тази интересно разказана случка от автора се опитах да намеря отговор на това, което е заставило тази млад човек да понесе толкова много изпитания в името на любовта. Именно там се корени отговорът: в тази негова борба да преодолее бюрократичната администрация и правилата, наложени от моралните норми на религията. Тя разкрива, че любовта докоснала две души е енергия, която пронизва човек и му дава сили да не се спира пред нищо, да преодолее и непреодолимите препятствия и понесе низ изпитания. В конкретния случай да получи „това невероятно удостоверение”, чрез което ще може да изпълни дадената дума.
Нахлуха и други мисли доколко може да бъде силна една любов между двама, с различна религия и различни морални норми. Доколко може да устои един такъв брак? Дали силата на любовта ще може да преодолее различията? Въпроси, които все по – често ще бъдат задавани.
Дано не прозвучи некоректно, но намирам заглавието не съответстващо на текста ...тук в сюжета има любов, но няма трагедия. Би подхождало заглавие, например:” Силата на любовта” или нашата поговорка: „Казана дума – хвърлен камък”
Разказвай Санде! Във всяка случка има нещо интересно и поучително.
Провокираха ме някои коментари, които търсят отговор на тази любов между двама млади от два различни свята, изповядващи две противоположни религии, с различни гледни точки за семейството и мястото на мъжа и жената в него. Коментиралите поставят ударение преди всичко на изразните средства за любовта.
Четейки тази интересно разказана случка от автора се опитах да намеря и аз отговор на това, което е заставило тази млад човек да понесе толкова много изпитания в името на любовта. Именно там се корени отговорът: в тази негова борба да преодолее бюрократичната администрация и правилата, наложени от моралните норми на религията. Тя разкрива, че любовта докоснала две души е енергия, която пронизва човек и му дава сили да не се спира пред нищо, да преодолее и непреодолимите препятствия и понесе низ изпитания. В конкретния случай да получи „това невероятно удостоверение”, чрез което ще може да изпълни дадената дума.
Нахлуха и други мисли доколко може да бъде силна една любов между двама, с различна религия и различни морални норми. Доколко може да устои един такъв брак? Дали силата на любовта ще може да преодолее различията? Въпроси, които все по – често ще бъдат задавани.
Дано не прозвучи некоректно, но намирам заглавието не съответстващо на текста ...тук в сюжета има любов, но няма трагедия. Би подхождало заглавие, например:” Силата на любовта” или нашата поговорка: „Казана дума – хвърлен камък”
Разказвай Санде! Във всяка случка има нещо интересно и поучително.
***
Харесах коментара ти. А за заглавието - може би си права. Първоначалните заглавия бяха: "Златното сърце" и " Грозната жена". Грозна - но всъщност най-красивата. За един човек. Единствения.
Може би най-точното заглавие бе: Грозната жена - най- красивата!
Но стореното, сторено.
07.12 14:51
много хубав разказ-наистина звучи като една съвременна приказка-
за любовта си/когато е истинска/ хората са способни света да преобърнат-
юнак е този Хайрудин-истински мъж:))
цитирай
Изтрий
***
Благодаря ти за милия коментар, още повече, че бе първи.Мисля, че веднага ти отговорих, а после текстът е изчезнал. Но не съм съвсем сигурен и в това. Моля те за извинение, за прошка
Права си за любовта: когато е истинска, тя може да те пренесе на крилете си през планини и морета.
Пожелавам ти такава любов.
Бъди жив и здрав, човече и нека Бог бди над теб и семейството ти!
Имаше един момент с този Хайрудин и с Петко. Петко като видя редичката от палци се изсмя: Че кой ще повярва на тези "палци"? А Хайрудин му каза: Те са много по-истински и сигурни от вашите печати и документи. Тук може да излъжете, там - не. Защо? - пита нашия. Защото там така е прието. Не може да лъжеш. Не е прието да се лъже! -така му отговори Хайрудин.
Поздрави за чудесво разказаната история!
"За две ръце протегнати насреща,
земята бих до края извървял.
За две очи, като звезди горещи,
аз цялата си топлина бих дал.
За две слова, от мене вдъхновени,
най-хубавите думи бих редил.
За две сълзи, изплакани за мене,
аз всички океани бих изпил."
Както се казва, дай Боже всекиму!
Благодаря ти за стихотворението на Евтим Евтимов, което с твое разрешение, мисля да използвам.
Поздрави!
Така леко и увликателно разказа тази история, Санде, че сякаш бях страничен наблюдател, който само не успя да отпие от коняка....но пък за сметка на това се докоснах но човещина-чиста и непорочна - от нея пих с наслада докато четях разказа ти.
А, че за любовта няма граници, ти приложги още едно доказателство...
Тук ще споделя, нещо което баща ми ми казваше:"Човека го прави думата която дава, тя е неговото богатство което никой не може да му отнеме.Мисли и не бързай, когато я даваш, а дадеш ли я веднъж стигни до края й ."
Благодаря ти !
12.12.2011 17:47
Един приятел - адвокат от Дупница ми казваше: Човек може да минава за честен, храбър и почтен дълги години. И да спечели доверие. Но представи си любимата жена на този човек му каже, че е бременна. И той изведнъж става неузнаваем. Не се радва, започва да го усуква, говори за аборт, търси начин да се измъкне. Този винаги си е бил същия - хитрец, демагог, лъжец и страхливец. В този момент вече всички маски падат. Тук той е истинският.
17.02.2012 20:19