ГЛАСИТЕ ЛИ ЖЕНИТЕ СИ?

На С.

Ивайло от Шумен ми е приятел от дълги години, а по едно време работата така се докара, че му станах и кум. Изпили сме доста осмарски пелин с него.

Чувството му за хумор не го напуска никога, макар че в първия момент се хващаш, не усещаш шегата. Говори равно и сериозно, а ако го гледаш, хептен се хващаш на въдицата, защото, както се казва, нито един мускул не трепва на мургавото му лице, което е като маска на индиански шаман.

Обажда ми се  по телефона:

- Здравей, куме – произнася с равен глас и замълчава.

- Здрасти,  Ивайло! Какво става? – питам. Това е очаквал да го  попитам, защото отговаря  веднага със същата дикция, но с една октава по-ниско.

- Лошо...

- Какво лошо, бе? Какво се е случило?

- Абе, много лошо...

- Кажи, бе, какво има? – заинтригуван съм аз.

- Ами ... Ами идвам ти на гости!

За осмарския пелин не се налага да го подсещам, знае си  урока. Знае, че при кум се ходи с дамаджанка в ръка. А по-добре с две - бело и червено, и вратата се отваря с ритник.

Разказва ми как с неговата съпруга ходили в Министерския съвет. По-скоро ходила тя – Павлета, по бизнес дела. Тя е бизнес дама, а той е с нея в качеството на шофьор. Облечен семпло. За разлика от нея, хубава и лична жена, която си знае цената, стъпва изправено, напето и изтупана, все едно, че слиза от кориците на модно списание. Гримирана, с разкошна прическа, направена в салон за красота. За аксесоарите ще се досетите – обеци, пръстени, гривни – всичко е фърст и на мястото си. Да не забравя и чантата – скъпа черна чанта, тип дипломатическо куфарче. В нея са бизнес документите, за които ще търси някакъв подпис.

Минава като фея от приказките покрай скупчилите се на паркинга шофьори, съпроводена от фин аромат на скъп парфюм.

Всички устремяват очи към новодошлия Ивайло. Залива го дъжд от коплименти, все едно че е негова заслугата да се появи тази жена. /Което си е донякаде и така/.

- Ей, страшна мадама! – чуват се възклицания.

- Много хубава жена, бе!

- Ей, как стъпва само, като необяздена кобилка!

- Браво бе, колега, да ти завиди човек! Какво возиш ти, какво возиме ние!

- Да, бе,  ти возиш ангел, а ние – някакви дяволи, не се знае какви! – допълва друг завистливо.

Най-после и Ивайло да  каже нещо. Със същия равен тон и маска на лицето:

- А, намерили сте на кого да завиждате.  ... Мене жив да ме оплачете ...

- Какво бе, братче? – всички са силно заинтригувани.

Ивайло продължава:

- Вий сте си добре. Вий не знаете мойто тегло.

- Какво, бе братче, за какво тегло говориш?

- Много задължения, бе. ... Край нямат ... 24 часа съм на работа! Няма събота, няма неделя, няма празник.  Аз съм все на работа.

- Не думай, бе, каква е тази работа, дето ние  не знаем?

- Първо трябва да приготвя закуската, после да  заведа децата на детска градина, после да пазаря /ударението - на “я”/, после с нея – тука – там, да карам майка й всеки ден на едни процедури, после колата да поддържам, тряба да свети по всяко време, да я карам по партита и ресторанти, да прибирам децата, да готвя ... то моята свършване няма... А как ме ругай само, ако нещо не съм й угодил! ...  А да не забравя най-важното, трябва весеки ден или през ден да я глася /ударението – на “я”/

- Е, това не разбрахме, какво значи да я гласиш? – гледат го с недоумение колегите.

- Сигурно да я облича... гадае някой.

- Не, бе – да я съблича. – шеговито подхвърля друг.

Ивайло разгадава загадката:

- А, бе вий софиянци какво правите с жените си? ... Е...те ги, чукате ги,  правите секс, да кажа по-културно... А пък ний в Шумен ги гласим.

Избухва взрив от смях.

- Е тоя шуменец  ни разкъта фамилията! – чуват се възклицания.

Всички се държат за корема, заливат се от смях.

Ивайло е все така сериозен, идва неговата минута да нанесе последния удар.

- Ами туй нещо се гласи... Не може от вратата за краката.

Какво си мислите вий?