ПРИКАЗКИ ЗА КУЧЕТО: ЗАБРАНЕНА ЛЮБОВ

 

 

 

Блеки е черна кучка, назована така от децата  в жилищната кооперация, където живеем на улица “Козара” 42 в скопската населба /квартал/ “Капищец”. Интересното в случая е, че тя не принадлежи на никого, но не е скитащо се куче. Тя е кучето на кооперацията, кучето на всички. Всички се грижат за нея по негласен договор и без да има разписание кой, кога и за какво отговаря.

Блеки също знае това  и обитава само този двор, не си позволява при никакви обстоятелства  номадстване  по съседни дворове и квартали.

Тя е приятелка с всички деца от кооперацията, както и с децата от съседния Дом за деца без родители. Познава всички, включително и онези, които не обичат кучета, но тя не придирва на това. В особени взаимоотношения е с тези, които имат домашни любимци:  дружелюбна и игрива е, но знае мястото си в йерархията и не прекрачва допустимата граница.

Любимото и занимание, освен игрите с децата и с домашните любимци, е да придружава онези, които отиват да пазаруват в съседните магазини: отива с един – връща се с него/нея до входната врата, отива с друг – връща се. И така през целия ден. Получава си съответното поощрение на принципа “кой какво подхвърли е добре дошло”.

Нашата афганистанска хрътка Шер я хареса от пръв поглед, но и тя му отовори със взаимност: оцени по достойнство гордия и красив афганец. Ухажването, игрите им бяха забележителна ежедневна гледка за околните.

И всичко беше безоблачно и идилично, докато / ах, това докато!/ един ден по Божия воля около Блеки се насъбра цяла глутница от натрапници и съперници. Големи, малки, рошави, мръсни, настървени и нахъсени – като че по телефон им бяха съобщили, че тук има разгонена кучка.

Горкият Шер! Писано му бе да наблюдава от терасата на третия етаж  с кървящо сърце и убийствена ревност   вахканалията долу. Не го пускахме да се включи в групата по санитарни и други съображения. А и той с гордия си нрав едва ли би издържал тази разюздана компания.

Постоянно гледаше през железните процепи на терасата  и жално скимтеше. Какво ставаше в неговото сърце, като гледаше  любимата си Блеки в тази жалка компания – само той си знаеше.

За нас с Дима настъпи истински кошмар – този кучешки караманьол продължаваше няколко дни и за проклетия – най-често под нашата тераса. Ден и нощ. Истинска репресия. Не може да се седи в хола, нито да се спи в спалнята.

Накрая взехме решение - грях не грях - ще евакуираме Блеки.

Една привечер, на сумрак, тайно и пазейки се от чужди очи , примамихме нищо неподозиращата Блеки в колата /преди това я нахранихме богато/ и след десетина – петнадесет минути бяхме в квартал “Бутел” на 3-4 километра, от другата страна на Вардар. Пуснахме я на улицата, тя се засуети, огледа се уплашено и безпомощно, а ние изчезнахме обратно в тъмнината.

Излишно е да ви казвам, че в следващите дни Шер се успокои, а хората от кооперацията  няколко дни при среща на улицата или в асансьора непрекъснато се гледаха подозрително и се питаха: “къде е Блеки?, какво стана с Блеки?, някой да е виждал Блеки?”

Като питаха мен, отговарях невъзмутимо: “че откъде да знам, и аз това питам!”

Сега, след толкова години,  е безсмислено да се извиняваме на драгите ни съкооператори, има давност, но на милата Блеки дължим извинение:

“Прощавай,  Блеки, но ние хората сме понякога несправедливи.  Абе, направо подлеци!”.

 

 

 ***

Добър и спорен ден sande!:-)

Ами.....това е то......как можа.... приятелю.....
Желая ти хубави почивни дни!:)))

И на тебе хубави дни - петък - събота - неделя!
Само радост и усмивки!

Ако се помисли малко, винаги може да се намери изход. Например да оставим Шер при приятели.
Или да пуснем афганския хубавец - какво толкова?
Пътища мнооого.
Но тогава така сме решили, без много да му мислим. Грешка.

И всичкото това за някакъв си афганец:))))

Измисли Господ крокодила. Погледна го. Не го хареса!
Но стореното - сторено.

африканска приказка

Така изчезна една наша любимка ,която си беше харесала градинката пред нашето работно място ...но това е дълга история ,може би друг път ще я споделя .
Натъжих се ,колко ли безпомощни се чувстват така изоставените мили кученца .
Дано Бог прости на нас ,хората за такива моменти ...
Понякога обстоятелствата налагат .
Но това не пречи да ти кажа колко хубаво си го разказал .

... но така беше, след време съжалихме за прибързаните си действия. Изкупвам вината си най-много пред себе си с този разказ и с много други, посветени на кучетата като "Чуй ме, Господи" и др.
Възнамерявам за напиша цяла книжка с къси разкази за кучета.
Разкажи я непременно тази твоя история.

Темата за кучетата всъщност е тема за Човека, тема за нас, какви сме и какви трябва да бъдем.

Санде, са души Скопие от отпуснати кучета.
Страшни са тези сцени.
Викате вие „сурия„ кучета, место „глутница„?
Има ли такива неща в София?

... се предприемат от градските власти. Но проблемът не е решен, потребна е цела стройна система, каквато сигурно има в Германия и други европейски държави. За да се овладее проблема културно, цивилизовано.
Нема още потенциал за тази работа.

Това още не е приоритет или функционираща система.
Кучетата, както и циганите са като огледало за една държава.

Каквато държавата, такива и циганите й. такива и кучетата й.

Приятелю, Никола,

В кратките разказчета за домашните любимци /преди всичко/ ме интересува връзката - човек-куче. Приятелството, дружбата, душевния контакт. Колкото са за кучетата - два пъти ме интересуват хората. Човека като феномен и отношението му към живия свят и конкретно в случая - кучето. Пратено му от Създателя, от Бога, за да го придружава.

Организационнит и природозащитен проблем, скитащите кучета ме интересуват и то доста, но в тези разказчета - не. Тука е важна човешката душа.

Поздрав! Барона

Утеха ми е, че поне се разкайваш, Санде.
Иначе е непростимо...

Поздрав и спокоен уикенд! :)

Да, вярвам, че самото признание и споделянето с вас на тази ,все пак, обикновена случка е донякъде изкупление.

Поздрави!

... и този човек, ако е човек - трябва да бъде верен. Както кучето е безрезервно верно. Да не го предава при никакви обстоятелства. Това е важно за самият човек! Кучето ще забрави.

Случилото се не е присъщо за кучкари... Тъжно и нетипично. Имаш ли куче сега?

От 1987 година имаме кучета. Разни.
Това бе откритие за нас. Не знаехме преди това какво всъщност представлява кучето за човека. Ако не го приемеш и не заобичаш / а това най-често няма как да не стане/ няма да узнаеш тази тайна на природата.

Прекрасни кучета. Ако имате такива приятели, други не ви требват.

Ха ха..разконсперира се пред съседите :-)
Поздрави!

Колко хубаво си го разказал...ама понякога става така..вземат се и неправилни решения.
Поздрави!!

Жестоко да! Как не те е срам, Санде! :)))
Аз по принцип много съчуствувам на домашните животни, щото за мен животно не е ли на свобода, не е щастливо.

Ама и аз съм го правил този "грях".

В студенстки град делях стая с един луд-та-дрънка македонец от Скопие - Круме. Един ден намерихме едно бездомно куче, много зле изглеждаше горката (оказа се женска), беше си счупила крачето, ама имаше някаква искра в очите. Нарекох я "Весела". Крачето го оправи доктора, съвзе се животинчето и както Беки стана любимката на блок 33, ако не и целия студентски град. Тя си беше свободна, ходеше си насам натам като другите бездомни кучета и само вечер се прибираше да спи в нашата стая.

Един ден се прибирам и тя ме чака пред блока и влиза с мен. Стигаме до асансьора и както обикновенно тя първа скача в него и ме чака да влезна.

Аз обаче си викам: "Я да и извъртя един номер". Натиснах копчето за 4 етаж и я пуснах сама нагоре.

След това натиснах копчето за извикване обратно.

Мислех си, че като стигне горе вратата ще се отвори и Весела ще се запилее някъде из блока. За моя изненада, когато асансьора се върна, тя си беше вътре. Но веднага щом вратата се отвори и изкочи навън и застана зад мен. Погледнах я и казах: "Браво Весела, браво. Добре хайде влизай пак аз ще се кача с теб този път. Хайде де влизай, не бой се!"

Не, кучето не ще и да помръдне. Освен ако аз не влезна първи в асансьора, тя отказа да влезе сама. Само след мен. Влизам, тя влиза с мен, след това бързо излизам и тя с мен.

Викам си: "Брях какво умно същество, от първия път схвана, че и въртя номер". Качихме се двамата.

Та така весела и умна, беше нашата Весела!

Какво се случи с нея по нататък е малко тъжно, раждане в багажника на такси (москвич), пак счупено краче ... та няма да ви разказвам в подробности, щото не беше весела съдбата и.

Чуй мнението на ,,кучкаря" Прочетох коментариите, но не видях нито едно като вникване, по скоро като съчувствие и съпричастност. А аз знам, това съм го преживявал, всичко и даже повече, но е много дълго и не искам да коментирам в този късен час. Изоставял съм малки кученца, и съм кърмил такива. ,,Експедирал" съм помияр, който е живял в къщи на 20 километра, и той се е връщал незнайно как, имам истории невероятни, любимото ми куче точно от това умря, полова някаква болест, привнесена от мъжкия, свършвам изненадващо защото жената бучи че само седя пред компа....ох...аман!

Нали не очакваш да пропусна този разказ! Няма начин, няма да съм аз :))) Няма нито да те упреквам, нито да те успокоявам. Само ще ти разкажа една история. Имахме един такъв квартален любимец. Казваше се Бенджи. Пазеше улицата. Всички го обичахме и всички го хранехме, а кварталният ветеринар го лекуваше и имунизираше, защото децата играеха с него. Един ден изчезна и всички тъгувахме, защото мислехме, че е станал жертва на хайка. Почти две години след като изчезна, отивах на гости при приятелка в другия край на града. Изведнъж Бенджи се появи от нищото и започна да ми върти опашка. Носех подарък за нейния Макс и го почерпих. Изяде саламчето, поотърка се в мен и хукна след някаква кучка. Като се качих при приятелката, разказах с насълзени очи. А тя ми каза "Кой, Джони ли? Той е храненик на цялата улица. И жена си има. Не го мисли, живее като лорд!"
Нали знаеш, има кучета, които се мислят за хора. И живеят като хора, и приятели си намират. Важното е сърце да има, всичко друго се нарежда.

Обичам кучешките ти приказки. Поздрави :)))

Истината е важна. Не вината. Всеки е виновен за нещо.

Ами има ли нещо по-жестоко от самия живот?
Кой ни пита? и за какво?

Аксо аз ни кажа какво знаоя, ще ви хвръкнат шапките! Зная случки, които ме е страх да разкажа.
Ще плачете като деца.

Това е смисъла на тези разкази. Те, ,чрез отделни истински случки, трябва да кажат и хубавитеу но и болните и болезнени истини - за кучетата и за техния Бог - Човека!
Колкото и да е мъчително, а за някои и безсмислено, да се разкаже какво е това Човек и какво е това - Куче, защо са свързани тези две същества. Като в мозайка, разказ след разказ искав да кажа нещо. Пък ако ще да ми се подиграват.

Трогваш ме до сълзи с божественото си разбиране на тази чудна, прекрасна, но и много осквернена история - човека и кучето. От Човека.
Жалко за Човека.

Като се появите, ще кажем: наздраве!
Корнет Оболенски да се погрижи за виното.

Да кажат нещо за техните кучета, в този див северозапад.

Да кажат нещо за техните знаменити и прочути в цял свят каракачански кучета.

но то така се учим на добро - като си кажем грешките и болките. Други хора са я приютили, вярвай ми :))))))))))
Топъл и слънчев уикенд от мен.
Валя

Блеки бе много интелигентно куче и е намерила начин да се справи със новата ситуация, сигурен съм.

Разказаваш по неповторим начин. Чете се леко, дълбоките конфликти остават между редовете - ако желае, читателят се потапя в тях. Финала е симптоматичен. Хората сме несправедливи (понякога?). Всяка топлина си има цена. Ние я желаем, но без да плащаме. Общите неща - кучета ги яли. "Общо", "обществено" за мен е равно на "ничие" Ничия е била и Блеки. Хем на всички, хем на никого персонално. А "публичните" явления, един ден ги изшъткват.
Това е от мен. Поздрави, сладкодумен приятелю, харесах много този разказ!
P.S. Със скитащите кучета не се справи дори и бат Бойко. Значи - български ръководител няма да се справи. Бих искал германец или японец за министър председател и не се шегувам. А полицията да е от "въртящи" се чужденци - по 3-4 месеца в един район, а после да се местят в друг, за да не се съюзяват с живущите в съответното населено място.

Аз тук се опитвам да кажа нещо за взаимоотнощенията човек - куче. А за проблема със скитащите кучета трябва на първо место държавата, общините да намерят начини и средства да се справят цивилизовано. Щом другите в Европа могат, значи и ние трябва да можем.
Опасявам се, че и за този въпрос и за много други ни трябва ВРЕМЕ.

Поздрави!

че и кучетата си имат светии-закрилници.
Баща ми беше кучкар - в смисъл не можеше да живее без куче в къщи. За разлика от майка ми. Ясно е какви разправии стават в такива семейства..
Второто ни куче - едър красив черен кралски пудел Роко - беше много любвеобвилен и предимно насочваше любовта си към майка ми. Съответно една вечер тя застана на Ф и заяви на бащами "Или аз, или кучето!". На следващия ден кучето изчезна.
Ние - децата - непрекъснато питахме баща ми какво е станало с Роко, но той само ръмжеше и се зъбеше. И майка ми не изглеждаше много щастлива..
Два месеца по-късно майка ми се сблъскала на улицата с Роко, воден на каишка от едно момиченце. Срещата била много емоционална - майка ми се разплакала, момиченцето се разплакало - помислило си че ще и вземат кучето. И наистина майка ми се прибра в къщи и почна да врънка баща ми да си приберем Роко.
Тогава стана ясно, че той го завел с колата на солниците и го пуснал там. Роко се добрал до Морската градина и там бил намерен от момиченцето и майка й...
Спомням си обаче, че баща ми каза само една приказка на майка ми: "Роко си намери по-добри хора!" и затвори темата завинаги.

Ако сам не го превърнеш в разказ, моля те , подари ми го.

Поздрави!

Исках да питам защо до сега не си метнал в блога си снимки на тези 3-ма сладурковци..Тета и Пако и Томето.
Очаквам с нетърпение ;)

Приятна почивка !!!!

... А от приятелите не се отказвам.

Ще ги покажа тези знамените сладури. Но в разказа "Чуй ме, Господи!" в началото - това са Тета и Томето. Снимката е в Пастух.
Пако - ще го покажа с някой нов разказ.

Хубава и спокойна събота-неделя!

Те си имат великолепни ориентири!
Като че ли и е стигнала интелигентността да разбере, че ние, хората, често жертваме други същества заради удобството си...
Поздрави!

Откровен разказ,но аз не бих го сторила.Един ден като се приберем в България, най - вероятно ,ще напълня и двете си къщи поне с по две - три кучета.Обичам животните от дете и къщата ни винаги е била пълна с животинки.Моята гледна точка е,че животните учат на грижа и отговорност децата и най - важното...на обич.

Защо? Защото трябва да мине по шосето от Скопие за България /Сърбия, Гърция/, т.е. да мине по част от магистралата, където няма тротоар, а по нея хвърчат коли и камиони, движението е интензивно.
Както казва Разказвачката - "гаднярска" работа.
Но пак ще кажа: Блеки бе много интелигентно куче, свикнало да общува с най-различни хора "на ниво". Сигурен съм, че е намерила е нов кръг на приятели.

И на определен егоизъм и практицизъм от наша страна: за да запазиме нашето куче, пострада "общото".
Благодаря за откровената реакция.

Ами ще се опитам да го напиша, защото тук дадох само щрихите, и ще го посветя на хората като теб!:)

Радвам се, Светославе, че се запознах с теб.

Усхех, ще се радвам да поддържаме контакт!

Много пишеш за кучета бе човек! Изглежда са ти слабост!
Аз ако пиша толкова за водката колкото ми е слабост, трябва да публикувам през 5 минути статии.
Ние тук в поделението имаме едно куче, кръстили сме го Буш, на бившия президент на американците. Решило е и ползва пилона на знамето и територията около него за ходене по големи и малки нужди. Много неприятно. Виках го един два пъти на разговор, но не си взе бележка. Поручик Ржевски редовно се оцапва като минава от там, дори веднъж беше паднал (пихме до късно и се спънал) и имаше по мундира ла*на от Буш.
Оставям те. Браво за хубавия разказ. Отивам да видя къде изчезна корнет Оболенски. Пратихме го преди 30 минути за водка, а го няма никакъв. Да не е отворил бутилката по-пътя да я "пробва", че има такъв навик.

... купонът продължава с пълна сила.

А за кучетата. Подготвям една неголяма книжчица "Приказки за кучета", та затова
са и разказчетата. Имаме три кучета и от над 20 години сме били с тези приятели- общо десет.
Наздраве, господа офицери, медсестри и вся остальная непиющая ... молодьож!

а пък щом и така увлекателно си разказал за него - изобщо не е. Вярваме, че Блеки другаде е намерила своето истинско щастие и е отгледала няколко сюрии наследници..Въобще проблемът с полубездомните кучета е тежък, затова и никой не се наема докрай да го реши.
Но пак да кажа - разказът е написан хубаво и искрено - мен ме грабна!
Поздрави, Санде, ще чакам книжката ти с нетърпение!:)

Радвам се, че ти е харесало разказчето. Блеки се е оправила, тя е интелигентно куче и се е научила, да разчита само на себе си.
Но ние човеците, хората, дали ще се оправим? Ето ти въпрос.