Прочетен: 12621 Коментари: 26 Гласове:
Последна промяна: 14.11.2012 18:07
ПРИКАЗКИ ЗА КУЧЕТО: АСТА – КАБУЛСКАТА ЗАЛОЖНИЦА
На Димитрина
През 80-те години бях на работа в Афганистан. Първият проблем, който възникна буквално още първия ден след пристигането ни в афганистанската столица, бе да се купи кола. В Кабул чужденецът не може да направи и две крачки, ако няма кола. Не че няма градски транспорт – има, даже за наша изненеда се оказа, че улиците на столицата се кръстосваха от български автобуси “Чавдар”, знаете имаше такава марка автобуси, произвеждани в завода в Ботевград. Тези автобуси бяха новоднили българските автобусни линии, но както се вижда бяха прескочили и високите планини на Хиндокуш. Както се казва, на крилете на “пролетарския интернационализъм”.
Но като се вземе в предвид местния стандарт за хигиена, за спазване на някакъв що-годе редовен график на движение, ставаше ясно, че българо-афганистанското творение не ни върши работа. А като видиш претъпканите автобуси с незатворени поради това врати, с развяващите се навън чалми, отпада автоматически идеята за какъвто и да е компромис.
Колата взехме от индийското посолство, благодарение на получено съобщение в българската мисия. Двамата индийци, мъж и жена, облечени в националните си носии, ни изпратиха до улицата пред дома им в един от централните кабулски квартали – “Вазир Акбар Хан”. Мъжът ми подаде ключовете на колата, “Тойота”, на 8 години, но запазена, в добър външен вид, а както се оказа по-късно и в добро състояние като цяло. Отвори предните врати и каза с усмивка:
- Заповядайте, колата е вече ваша. И късмет!
В този момент в колата се шмугна малко кученце, прескочи на задната седалка, като радостно въртеше опашкаи и гледаше с блеснали очи.
- Аста, ела тука - изивика я ласкаво индийката, но кучето я гледаше с радостни очи и като че ли с подканящ поглед: “Ела и ти при мен!”
Мъжът също започва нежно да призовава кучето: “Ела, Аста, ела да си ходиме у дома. Ела, миличка!”
А кучето продължава да ги гледа радостно, върти опашка, гледа с отворена уста и изплезен език, все едно всеки момент ще проговори.
- Милата, обича много да се вози в колата и сигурно мисли, че отиваме на разходка – каза индийката.
Двамата продължиха настойчово да призовават кучето да излезе от колата, но очевидно без шансове за успех: кучето се сви на кравайче и само помръдваше леко с уши.
- Ами оставете я на нас, ако няма да си я водите в Индия – предложи Дима.
Двамата съпрузи се спогледнаха и като че в същия миг се разбраха.
- Ами, да ви я дадем - каза колебливо мъжа.
- Ами, да ви я дадем - каза по-уверено жената.
И така, Аста заживя при нас. Около една седмица боледуваше по старите си стопани. Постепенно свикваше с нас, а и ние с нея. Свикна и с българската кухня, това като че ли най-много я впечатли, особено кюфтета, пърженитe картофи, печеното пиле, рибната консерва ...
Привърза се така към Дима, че стана нейна постоянна сянка: Тя в кухнята – и Аста в кухнята, до нея, тя в хола – и Аста в хола, в краката й, тя в банята – Аста ляга пред вратата й, тя в градината – и Аста в градината. До стола й. Да не говорим за разходките из квартала – тук празникът е пълен. И така всеки ден, неусетно, “тихо и полека” Аста стана част от нашия живот в непознатата страна, без да досажда – деликатно, предано, любвеобвилно. Кучето бе като кардиограма на настроенията в семейството и на вески един от нас и най-важното – не допускаше лошо настроение и униние: гледаше ни с такава любов, преданост и възторг – все едно, че бяхме най важните хора на света, ако не и ... единствените!
Още първите дни стана ясно за една нейна странност - обича да си играе в двора на къщата, но само ако има някой от нас. Иначе не. Прави всичко възможно да е вътре. Отначало не разбирахме това, изкарвали сме я насила навън, особено сутрин – когато отиваме на работа. Тя се подчинява, но ни гледа с някакъв стаен в очите й непонятен страх. Скоро се изхитри, скриваше се под леглото или на някакво закътано място в къщата и не отговаряше на никакви повиквания. Скътаваше се точно навреме, нито по-рано, нито по-късно, а минута преди да напуснем къщата. “Явлението” ни обясни ветеринарният лекар Братан Резашки. Кучето, според него, е претърпяло силен стрес от взрив и е развило свръхчувствителност към този звук. А звукът от далечни взривове бе част от “звуковата картина” на Кабул. Ние бяхме свикнали на тези звукове, приличащи на ехо от взривове в далечни кариери, но с каква чудовищна сила отекваха в малката главица на това същество!
Преживяхме заедно и реални взривове в близост и ракетни обстрели.
И всички възможни празници. За Аста това бяха, разбира се, истински пиршества. Поставяхме й блюдото на широк поднос или тепсия и тя се хранеше с изисканите маниери на истинска принцеса. Случвало се е, когато сме сами, или с много близки приятели, да сяда с нас и на масата и тя го приемаше това за нормално. Хранеше се внимателно и, пак ще кажа, с "аристократични маниери". Затова започнахме да я наричаме не куче, а "тотуче", т.е. куче, което не знае, че е куче, куче-човек.
Стана майка – веднъж. Родиха се три красиви, пъргави и игриви кученца, досущ като нея. Гледаше ги грижливо и с истинска майчина любов. Но не повтори. Стори й се доста голяма тази авантюра.
Ние тогава не знаехме, че и нас и Аста ни очаква една опасна и неочаквана авантюра. Работата е в това, че кучетата в Кабул са уязвими от една много опасна болест – гана! Гана – зловеща дума. От тази болест кучетата умират в разстояне на няколко дни в страшни мъки. Изсъхват, превръщат се в живи скелети преди да издъхнат. Спасение има – ваксиниране! Но кой да го знае това?
При първите признаци на заболяването / Аста престана да се храни, очите и помътняха/, потърсихме нашия ветеринар Братан. Дойдоха от ветеринарната лечебница с кола, взеха кучето. Казаха: “гана!” Не бяха оптимисти за изхода от болестта. Аста ни гледаше безпомощно с помръкналите си очи, все едно, че се сбогуваше завинаги с нас.
Отначало хранехме някакаква мъждукаща надежда, но след като измина седмица, а телефонът равнодушно мълчеше,надеждата ни мъчително угасваше.
Докато един ден, на връщане от кинопрожекция, на входа на посолството ни посрещна ухилен шофьора на посланика,наш добър приятел, Георги Партулов.
- Изненада! ... Изненада! Познайте каква е изненадата?
И виждайки смутенте ни погледи, Гошо рече тържествуващо:
- Аста си дойде! ... Аста ви чака. Върнала се от небето.
Гледахме смаяни. Аста тичаше към нас с блеснали от радост очи,залитаща смешно от слабост, като малко пърхащо ангелче. Наистина - гост от небето! Божия благодат.
И досега се чудя: ние ли дадохме на това кученце грижа, внимание и любов, или тази малка топчица живот ни даде на нас нежност, упование, обич, каквато в чист вид съществува само някъде там – в природата.
Дойде врме за раздяла. Ах, тези раздели, ах, тази малка смърт! ...
Уговорихме се с приятели да им дадем Аста. Но ... се случи друго.
Колата продадохме на индийци. Ще кажете: “Айде стига, бе!”... Но така беше... Както казват: Неведоми са пътищата господни! Но!
Дойдоха хората, излязохме на улицата. Отворих предните врати на “тойотката”, дадох ключа на мъжа с думите:
- Заповядайте, колата е вече ваша. И късмет!
В този момент всички видяхме как в колата се шмугна Аста, прескочи на задната седалка, като радостно въртеше опашкаи и гледаше с блеснали очи.
... И се повтори същата сцена, като тази от преди ... три години. Само, че този път ние увещавахме Аста да слезе, а индийците се чудеха какво става. Обяснихме им.
Тогава двамата се спогледнаха и младата жена каза с усмивка:
- А защо не ни я дадете, ще се грижим за нея както трябва, а и децата ще се радват много.
Този път ние с Дима се спогледнахме: какво пък, не е лошо, кучето има опит с индийци, “знае езици”, а и децата им ще го обичат.
Затвориха вратите и колата потегли. Аста ни гледаше през задното стъкло с изненада, объркване и учудване, образът и постопенно избледнянаше, докато колата се скри зад завоя.
Ние си тръгнахме. Накъде?
Откъде да знам. Нанякъде ...
Тагове:
12.11.2012 17:52
Наистина понякога кучетата са една крачка пред нас, като децата ни!
Пъргав ум, бързи реакции!
Поздрави и най-добри пожелания!
така топло и мило разказваш...
Санде, благодаря за чудесния поздрав...
Наистина понякога кучетата са една крачка пред нас, като децата ни!
Пъргав ум, бързи реакции!
Поздрави и най-добри пожелания!
***
Добре казано.
Поздрави, Ябълчице!
така топло и мило разказваш...
Санде, благодаря за чудесния поздрав...
***
Един далечен, източен град сред високи планини. Едно мило, любимо малко кученце. Един кадифен, омаен глас. Един вълнуващ тромпет. И сълзите на една жена. Една раздяла. Радвам се, че ти е харесал поздрава.
Въобще разделите с домашните любимци са неизбежни. Остава спомена. Споменът живее.
Поздрави, Мая!
Поздрави за както винаги топлия разказ!
Така се казва песента на Ахмад Захир. Разделите не понякога, но най-често са свързани с болка. И светъл спомен.
Прочетох с удоволствие!Благодаря ти!
Сърдечни поздрави от Варна!:))
13.11.2012 20:24
Нямат ли край тези мироопазващи мисии?
Прочетох с удоволствие!Благодаря ти!
Сърдечни поздрави от Варна!:))
***
Радвам се,че независимо от твоите сериозни ангажименти и отговорности, намери време да наминеш към нас, произвеждащи бели и щети.
Магьосник си Санде, и друг път съм ти го казвала. Но ме накара да се замисля аз дали щях да си дам кучето. Утре, след като преспя с въпроса ще се върна да ти кажа, въпреки че от сега ми е ясно какъв ще е отговорът.
Благодаря ти, Санде!
14.11.2012 04:42
Радвам се, че по такъв превъзходен начин си прочела разказа. Защото знаеш - това е разговор между двама. Единия разказал, другия прочел. Ако между тях не светне волтовата дъга на емоцията - и двамата са си загубили времето.
Поздрави и възхищения!
Няма значение за кого става въпрос, винаги боли, защото в душите е останала следа от красивите мигове, мигове на топлина и обич. Самият факт, че след толкова години с чувство пресъздаваш тази среща с кученцето Аста и породената впоследствие взаимност, разкрива преживяното, отпечатъка от него. А, какво ли е имало в главицата на Тотучето? Дали не му е идвало да скочи и да тича обратно към Вас? Знае ли се?
Тъжна история, стяга, хваща те за гърлото...
Поздрави, Санде!
Няма значение за кого става въпрос, винаги боли, защото в душите е останала следа от красивите мигове, мигове на топлина и обич. Самият факт, че след толкова години с чувство пресъздаваш тази среща с кученцето Аста и породената впоследствие взаимност, разкрива преживяното, отпечатъка от него. А, какво ли е имало в главицата на Тотучето? Дали не му е идвало да скочи и да тича обратно към Вас? Знае ли се?
Тъжна история, стяга, хваща те за гърлото...
Поздрави, Санде!
***
Радвам се, че разказа за кучето - тотуче те е развълнувал-
14.11.2012 14:41
Поздрави!
Сигурно и аз щях да постъпя така.
Сега.
***
Радвам се на посещението ти.
15.11.2012 16:00
С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ
Бъди щастлива!
Хубав петък! :)
16.11.2012 16:13