"Носи ме, влак, на свойте рамене железни,
като откъсната ръка над пропасти и бездни."
Борис Христов
Идват и такива часове.Неканени.Часове на светла радост и на светла тъга. Тъга по безгрижното детство, потънало и загубило се някъде из високите треви, ухаещи на пелин, на мента,на маточина, на бял равнец. Тъга по отшумялата младост, скитаща някъде там из университетските коридори и аудитории, из шумните софийски улици, из препълнените влакове към родната Тракия. За първи път това чувство я споходи във влака София – Пловдив през 1968 година. Мария зае мястото си в купето на един от вагоните, постави чантата си с багаж на рафта над себе си, а обемистия пакет с куклата остави в ръцете си.”Куклата не е багаж, мястото е в ръцете ми, до гърдите ми.” – така реши за себе си младото момиче. Красивата кукла събра погледите на спътниците й. image
- За кого е този хубав подарък? - запита я, колкото от чисто женско любопитство, толкова и от желание да установи контакт, седящата до нея млада жена.
- За дъщеричката на брат ми е – отговори, след кратко колебание и със смутена усмивка, Мария.
- Много е красива. Хубав подърк сте купила – похвали я жената.
Тук Мария излъга.
Тя скри, че куклата е нейна. Подарък от приятелките и за нея. Получи я като подарък за рождения се ден от съквартирантките си в Студентския град. Беше им разказала една история за първата си кукла като петгодишно момиче. Беше ги трогнала с това,че сподели как тази първа кукла, направена от дърво от баща й и облечена с ушита рокличка от майка и – се е оказала и първа, и единствена в живота й.
Затворили ли очи, Мария вижда едно малко дете, петгодишно, слабичко, с избеляла басмяна рокличка, с обикновени сандалки, ситни до майка си – жена със среден ръст, стегната, изправена, с къса накъдрена коса.Облечена в синя рокля, на жълти и черни фигурки. Веднага се набиват очите й - големи, черни, завладяват те от пръв поглед.Такива са очите и на малката Мария.Погледнеш ли я, виждаш на малкото личице едни големи очи- черни, светят като две въгленчета в огнище. И широко отворени, любопитни, удивляващи се на всичко около нея.
Отиват на събор на храмовия празник на селото, в манастира “Света Неделя”. Заедно с тях, около тях се движат и други нагиздени хора от селото, гости от близо и далеч. Жътвата е приключила, прибрано е скъпоценното зърно и затова хората са по-оживени, възбудени, радостни, смъкнали са един товар от плещите си. Такава е традицията в селата: празниците следват винаги края на селскостопнските кампании. Тогава сърцето се отпуска, в гърдите запява звънчето на радостта, а и кесиите се отварят по-щедро. На голямата поляна под манастира в две редици са се протегнали шарените сергии на търговците. Какво ли не мами очите тук: бонбони, марципан,вафли, сладък памук, боза, лимонада, кавали, двоянки, свирчици от дърво и калени, домашни потреби, дрехи и обувки, инструменти и сечива за селскостопанска работа ... А за децата – различни видове и големини топки за игра, кукли за момичетата. Малката Мария носи в ръцете си любимата се кукла Ани. Тя е издялкна от дърво от сръчните ръце на татко й Борис,лицето й е нарисувано с химически молив, а майка й Eлена е скроила и ушила роклята й. Тук, обаче, малката Мария вижда истинска кукла, вярно цялата от плат, но красива, нежна: с красиви сини очи, с извити вежди над тях, с чипо носле, досущ като като нейното, със гарваново-черни коси, събрани на две плитки ...
Мария е запленена от красивата кукла, не откъсва очи от нея. Тегли майка си, моли я да я купи:
- Купи ми я, мамо, много ми харесва, искам я, искам я.
Елена се осведомява за цената и отговаря сдържано:
- Имаш си, твоята е даже по-хубава.
Продавачът, виждайки сияещите очи на малкото момиче, се намесва:
- Защо не и купите куклата, я вижте как я гледа?... Зарадвайте детето.
Елена дръпва момичето, без да поглежда нито продавача, нито куклата.
- Имаме си ние кукла, даже по-хубава – казва кротко жената.
И се отдалечават. Купува на Мария ментови бонбонки, а на себе си – права лопата от сергията за земеделски сечива.
- Така де, с правата лопата ще прекопаваме градината, а с парцалената кукла какво да правиме ... имаме си ние кукла. – казва като на себе си жената.
Двете – майката Елена и дъщеричката Мария продължават разходката си из събора.Отиват по-надолу към реката, където са люлките, въртележките, виенското колело... Майката я качва на люлката да се полюлее и отново тръгват. На връщане минават покрай аязмото, после до чешмата с трите чучура студена вода. Стигат и до най-горния край под белите тополи, където са палатките със сцената. И масите за трапеза.
Там, на трапезата, седи вече с приятелите си таткото Борис. Очаква ги, но не тръгва с тях към дома. Остава за малко на раздумка с акраните.
Празникът продължава.
***
А влакът лети из равното тракийско поле, бягат дървета, бягат селца, бягат хълмове, бягат белите облачета, разхвърляни като детски балончета по синьото небе. Бягат и мислите на Мария, изпълнени със светла печал по детските години в родния край, изпълнени с надеждите и неясните възторзи на младостта.
***
Тези дни за Коледните празници Мария гостува на дъщеря си Диана в София. Семейството й живее в собствена къща в престижен столичен квартал.Чакаха я всички на гарата – дъщерята, мъжа й Иван и внучките – Мари, Рени и Биляна. Скочиха да я прегръщат. Скоро бяха в новия дом на младото семейство, където Мария идваше за първи път.Хареса и всичко: и широкия двор с хубава ограда, и просторната триетажна къща, и широкия хол, плувнал в светлина и коледната елха. И най-много светналите от радост лица на Диана и Иван и веселата глъчка на трите внучки.
Мария се доближи до коледната елха, отвори чантата и рече:
- А сега да видим какво дядо Коледа е донесъл на послушните дечица..
И извади три еднакви красиви кукли – принцеси, каквито тези дни се продават в голямите молове.
- Реших да са еднакви, защото това са три сестри- принцеси, като вас. Красиви.
Децата ги притиснаха до гърдите си:
- Благодарим ти,бабо Мария.
- Майко, защо си се охарчила толкова? - възнегодува Диана. Ако знаеш само колко
кукли имат. Вече няма къде да ги слагаме.
Отидоха на втория етаж да покажат на майка Мария детската стая. Мария ахна! Пълни кашони с детски играчки. И кукли, кукли, много и най-различни.
- Това не е е всичко!- рече Диана и заведе майка си в съседната стая, която е стая само за игри. На килима се търкалахя десетки играчки, по стените – десетки и в три голями пластмасови кашони – още десетки и десетки играчки: кукли – най-различни и екзотични, принцеси – безброй, кончета, маймунки, кучета, мечки и мечета, вълци, лисици,щрауси, лъвове, тигри,пантери, слонове и слончета, котки, дракони,риби,жаби,алигатори,щъркели,патици,петли, врабчета, славеи, гарвани, кокошки,кози, герои от датските анимационни и други филми ...
- Че това е истински детски магазин! – въкликва с невярващи очи Мария.
- Колкото пъти ходим в моловете, толкова пъти се връщаме с играчки, а Иван мъкне и от чужбина, връщайки се от командировки на международната компания за която работи, непрекъснато нови и нови играчки.
В този момент влезе Иван.
- Показа ли на майка куклата? .. И за нея има кукла... Изненада.
И като отвори един шкаф, извади нещо завито, в луксозна опаковка.
Подаде й пакета.
- Това, майко е твоята първа и единствена кукла. Диана я пазеше като реликва. Като скъпоценност. Като артефакт. Спомен и за баба и дядо.
Мария взе куклата си, притисна я до гърдите, очите и се напълниха със сълзи.
- Благодаря ви, милички. Наистина ме изненадахте...трогнахте, подаръкът ви е безценен за мен. ... Повярвайте ми, няма за мен по-скъп подарък от този.
- А ние, майко, се безпокоехме да не се засегнеш, да не се обидиш от този подарък.Иван се безпокоеше – рече Диана - Всъщност това не е подаръка,това е изненадата ... ние сме ти подготвили друг, специално за теб подарък.
***
Това е, драги ми читателю, тази Балада за куклата. Тя е истинска. Тя е приказка и за днес, и за едно отминало време.
Та помислете си: ако теглим една черта от онова малко момиченце, крачещо до майка си през далечната 1956 год., в тракийското поле, до днешния ден,до нейната дъщеря и до трите внучки, какво ще видим?
Та не е ли това пътят на България, изминат през всичките тези години? Не е ли това пътят, който ние всички сме извървели през тези петдесет и повече години?
И какво ние можем да кажем днес? Нищо. Нищо не можем да кажем.Ние можем само да замълчим. Ние можем само да прегърнем нашата кукла и спомените по едно отминало време и милите хора, за които трудът и човещината са стояли над всичко.
И децата.
***
Последното желание на един милиардер
Красива илюзия през зимата
че с Манастира “Света Неделя” съдбата ме срещна сякаш завинаги -
всичко е пред очите ми - аязмото, чешмата, поляните с детелини...
Частица от сърцето ми носи магията на това специално място.
Това е само сантимент, но описанието е наистина впечатляващо...
Много ми хареса... много... Благодаря ти от сърце - чудесен подарък
за първия ден от Новата година...
Поздрави !
"И какво ние можем да кажем днес? Нищо. Нищо не можем да кажем.Ние можем само да замълчим. Ние можем само да прегърнем нашата кукла и спомените по едно отминало време и милите хора, за които трудът и човещината са стояли над всичко.
И децата."
Нищо не можем да кажем. Отминало време, променени приоритети, еволюция или просперитет, духовна бедност или материална преситеност, или неразбиране, вечният антагонизъм между старото и новото... По-добре да замълчим. Аз лично си искам моята кукла - и нищо друго не ми трябва - но съзнавам, че това е на крачка от изтриването, личностно и човешко. Не можеш да спреш насред път - или да се върнеш. Времето върви и ние с него. Вървим в крак, в ритъм - или си оставаме там, при мълчанието.
Благодаря ти за този облъхнат от топлина и обич разказ, скъпи Санде! Честита Нова година! Пълна да е за тебе и близките ти със здраве, мир и благоденствие! Весели празници!
Щастлива Нова година, Весели празници, здраве и късмет!
Специален поздрав за всички, които ще минат от тук, неслучайни и случайни, с песента на Войо Стояновски "Доведох ти, майко, млада невеста". "Доведох ти, майко, млада невеста".
Клипът е изключителен! В 5 минути и 56 секунди ще видите македонската сватба в нейната безсмъртна красота и великолепие. Ще видиите сияйната традиция на празника, кристалната, строга и развихрена народна душа, където се пази всичко, което има стойност и което ни е съхранило. За да ни има.
Сватбата е заснета в живописното и красиво село в Р Македония Галичник, в планинта Бистра, т.н. Миячия, където живеят коравите македонски българи, гранитната крепост на традицията.
цитирай
Какво можем да кажем - питаш? Да, можем да прегърнем спомените. Да преглътнем и напиращите сълзи. И мислено да се поклоним пред паметта на родителите ни, за които трудът и възпитанието на децата в труд беше над всичко.
Но има и какво да кажем още. Това разточителство, този магазин от кукли и други играчки,които си описал, какво отражение дава върху децата, дали възпитава? Ще остави ли толкова силен спомен за детството?
И още дали и в днешната действителност няма деца, като Мария, които дори няма да имат и направената от дърво кукла?
"Балада за куклата" разказ, който навява повече тъга и болка по онова, което няма да се повтори.
Колкото и мило да е онова време, на нашите бащи и майки, или дедовци и баби, то е вече история.
Ако трябва да избираме, всеки ще предпочете сегашното време пред онова.
Добре е все пак да не го забравяме и да се съпоставяме с онова време. А и младите да знаят какво е било. Защото днес, при това изобилие, една кукла се забравя още в първите 30 минути, ако не и за по-малко.Имането девалвира стойностите. И нас ще ни забрявят за 30 минути. Камо ли куклите.
Благодаря за коментара ти.
,,И какво можем да кажем днес? Нищо. Ние не можем да кажем нищо.Можем само да замълчим. Можем само да прегърнем нашата кукла и спомените по едно отминало време и милите хора, за които трудът и човещината са стояли над всичко.
И децата.''
Какво ли бих могла да кажа.......освен да помълча....прегърнала спомените и нищо, че в очите глождят прашинки .......стана ми едно....мило, хубаво на душата!
БЛАГОДАРЯ, САШЕ!:)
Пожелавам ти нещо традиционно, но важно – много здраве, истинско щастие, топлина обич, повечко късмет и радости.Щастлива Нова година, приятелю!:)))
"И какво ние можем да кажем днес? Нищо. Нищо не можем да кажем.Ние можем само да замълчим. Ние можем само да прегърнем нашата кукла и спомените по едно отминало време и милите хора, за които трудът и човещината са стояли над всичко.
И децата."
Нищо не можем да кажем. Отминало време, променени приоритети, еволюция или просперитет, духовна бедност или материална преситеност, или неразбиране, вечният антагонизъм между старото и новото... По-добре да замълчим. Аз лично си искам моята кукла - и нищо друго не ми трябва - но съзнавам, че това е на крачка от изтриването, личностно и човешко. Не можеш да спреш насред път - или да се върнеш. Времето върви и ние с него. Вървим в крак, в ритъм - или си оставаме там, при мълчанието.
Благодаря ти за този облъхнат от топлина и обич разказ, скъпи Санде! Честита Нова година! Пълна да е за тебе и близките ти със здраве, мир и благоденствие! Весели празници!
Материалното благополучие крие свойте опасности. Прди дничетох разказ тук, в Блога. Майката отива в Америка при дъщерята, сина и внучето. Но не може да говори с внучето. Не знае български. А и двата родители са убедени, че бългрски език не му трябва. България трябва да бъде забравена.
Написах в коментара си, че не виждам позицията на автора. Като че ли е съгласен с това. Частни случаи може да има всякакви, но авторът трябва да защити истината, Родината. Иначе няма нужда от никой. Всички са излишни
Той като автор е излишен. А и ние каточитатели сме ненужни. Излишни. Да дойде метача с метлата да ни измете.
03.01.2012 17:47
Важното е все пак да има приемственост на поколенията, разбиране за различните условия и почит към тези преди нас.
Майката Елена не купува кукличката на Мария, не защото не я обича или не я разбира или не и се свидят парите. Тя е чувствителна. Но за това време и според състоянието на семейството, материалните обстоятелства, затруднения и, които при това са нещо масово, куклата все пак, не е най-важното. Не може да я обвиняваме, както не можем да обвиняваме в разточителствои излишна глезотия и дъщеря й, която е напълнила къщата с кукли и играчки. Сега това е нещо нормално.
Но не е излишно да не забравяма тези неща. Нали?
цитирай
Редактирай | Изтрий
32. katan - " ... приказка и за днес, и за едно отминало време."
03.01.2012 22:07
За много години, Санде!
Тази твоя балада да знаеш само колко много спомени ми върна - все хубави, все щастливи, но ми заседна и буца в гърлото, заради времето, което никога няма да се върне ...
На места откривах себе си - имах една кукла, когато бях студентка и я разнасях по влаковете с мен ...
Имала съм всичко, което дори не съм искала, а само съм споменавала.
Имах прекрасни, невероятни родители. Имах щастливо детство. Бях много обичано дете, а и аз обичах много ...
Много ме развълнува, Санде! Просълзи ме, както правиш често с твоите разкази.
Не искам да видя клипа с Македонската сватба, скъпи Санде.
Имам причини за това - майка и татко са се запознали в самодейния театрален колектив, когато са репетирали "Кървава македонска сватба".
Не си спомням сюжета на пиесата, но често я споменаваха с усмивка и си докосваха ръцете ...
На ръба съм, Санде. На ръба да пусна сълзите си.
Припомни ми толкова неща, които не съм забравила, но ти го направи по твоя си начин - Сандевския.
Поздрави, приятелю! И нека замълчим за малко ...
цитирай
Изтрий
33. sande - Казала си всичко, Катя, с малко думи, но с голямо чувство...
04.01.2012 09:15
Не очаквах наистина, че куклите могат да ни кажат толкова скъпи неща за нас самите, за нашите родители, за нашите деца.
А за клипа "Доведох ти, майко невеста" си права.
Той е опасен... Инфарктен... За този който има сетива за това чудо. Добре, че братята - македонци са успяли да направят този шедьовър.
Поздрави!
цитирай
Редактирай | Изтрий
34. takaini - Дали не трябва да изпитваме чувство на удовлетворение от това,
04.01.2012 18:53
че сме имали всеки от нас по една скъпа "кукла",скътала в себе си мечтания,надежди,вяра,пресътворености...любови?!
Но ние-човеците сме най парадоксалните същества-защото можем ведно да любим и мразим...
И ако се запитаме-кои други същества го могат това?!
Прекрасно е ,Санде!Остава там в сърцето за размисъл...
цитирай
Изтрий
35. sande - Поздрави, takaini, радваме се на гостуването ти !
04.01.2012 21:47
Куклата - символ на приемствеността на нежноста на различните поколения българки.
На родители и на женски чеда.
цитирай
Редактирай | Изтрий
36. 4aiotgluhar4e - Прекрасно е, Санде!
05.01.2012 17:09
Куклата - символ на важните неща в живота. Не случайно казват "празна като кукла". Наистина купешките кукли нямат душа, пък и да имаха, щяхме ли да я видим в многотията!
Ти ме размисли, Санде, и приемам това в началото на годината за неслучайно. И като мислех, ми изплуваха спомени за моите кукли. Аз намах много, защото предпочитах да ми купуват камиони и самолети, но имах една кукла, за която всички ми завиждаха. Беше мъжка и се казваше Пепо, т.е. моите спомени са свързани с куклек :))). Не помня от къде се беше взел, но фактът, че го имах, ме научи да давам, защото всички искаха да играят с него. Никоя женска кукла не съм обичала толкова и май това е обяснението, че най-добрите ми приятели винаги са били мъже. Учудващо е какви неща оставят отпечатък върху нас.
Как все успяваш да бръкнеш в най-дълбокото на душата, а Санде?
За много години - здрави и мирни - и много да те обича музата, че и аз много обичам да те чета :)))
цитирай
Изтрий
37. sande - Поздрави, Чайче!
05.01.2012 17:40
Благодаря ти за хубавите думи. Дай, Боже да ги заслужавам.
Интресно е това, което разказваш за куклите си. По нашите села куклите бяха рядкост. Стана дума за купешките. Момичетата си ги шиеха сами или майките им.
Вие сте по близо до града и сте по "градско" село. Пък и зависи какво е семейството.
Куклите, детските играчки, оказва се, са също един безпогрешен белег на прогреса. Те, както всичко друго, ни свидетелствата за изминатия път. За промените, за стандартите на живот. Както и за промените в хората.
Нека празничното настроение те съпътства и по-нататък.
цитирай
Редактирай | Изтрий
38. vladun - За много години, Санде!
05.01.2012 19:14
Хареса ми разказът ти, върна в паметта ми много спомени!
Благодаря ти, жив и здрав бъди!
цитирай
Изтрий
39. sande - Жив и здрав да си, Поете Пернишки! За много години! Крепки, корави и непоправими!
05.01.2012 20:22
Като пернишка стомана.
Радвам се, че като творчески човек си одобрил написаното.
"Но стига ми тая награда ..."
цитирай
Редактирай | Изтрий
40. yotovava - Има знакови събития в детството, които остават в паметта и дълго моделират и характера, и съзнанието, без да горазбираме.
07.01.2012 11:39
Мислим си, че децата нямат фаворити, нямат модели за подражание, но понякога сме твърде далече от техните светове.
Хубав разказ, Санде.
Валя
цитирай
Изтрий
41. sande - Здравей, Валя!
07.01.2012 12:11
Много често като че ли хората подценяват децата, гледат "от високо" на тях, не нмират реалния контакт с тях, не ги разбират.
Все пак мисля, че родителите - майката и бащата - са модела на подражание. Или поне би трябвало да бъдат. Тук е и най-често мястото на провала родители - деца.
цитирай
С най-добри пожелания за тебе! Здраве, радости, сполуки ! И късммет. Късмет !
***
Има и добри изненади. Неканени, но чакани.
Светът се променя страшно бързо. В отговор на маймунските звуци от детските играчки и останалите безсмислици, които завладяха детския свя, можем само да замълчим.
Защото нищо не можем да променим, нашата ценностна система безвъзвратно си отива.
Честита Нова Година,
Коста
градът на детството, градът на мама,
бях късче слюда в ласкавия мрамор -
чаршийско чедо – казваха за мен.
Но сетне мама тръгна си от тук -
смъртта накрая всекиго прокужда -
и родната ми стряха стана чужда.
Пак дишам, но на себе си напук.
Във своя град не ставам за пророк.
Не багри моят стих небето сиво,
че срочно щастието е, без срок
са въглеоките смълчани нощи.
Ще пада дъжд и Струма ще прелива,
а аз ще лъжа, че живея още."
Светът се променя страшно бързо. В отговор на маймунските звуци от детските играчки и останалите безсмислици, които завладяха детския свя, можем само да замълчим.
Защото нищо не можем да променим, нашата ценностна система безвъзвратно си отива.
Честита Нова Година,
Коста
***
С най-добри пожелания за здраве, пътешествия и творчество през Новата година !
А за маймунските кукли в Америка - мисля,че всичко е пустите пари. Това върви. А парите, както казват, са добър слуга и лош съветник. Направо - подъл.
И когато нощта се разтваря като цвете с дълга шия,
и когато дъжда се разхожда и знае всичко,
никой нищо не ми казва за тебе.
Сигурно трябва да те търся на други места:
в трева и сянка,
в изгряване на луна и падане на звезда
или между стари колелета на каруца под стряхата
на забравена къща.
Защото и нощта, и дъжда наистина се разхождат
навсякъде
и сигурно знаят къде си,. но не ми казват, мамо,
за да не плача.
Констнтин Антонов
Дано да има повече топлота и обич и загриженост сред хората!
И аз имах любима кукла, казвах й Бучла. Защото беше с много рошави коси, ))
Поздрави!
Дано да има повече топлота и обич и загриженост сред хората!
И аз имах любима кукла, казвах й Бучла. Защото беше с много рошави коси, ))
Поздрави!
***
Разказът е по действителна история. Това е един чуден летопис на изминалите времена. Това е огледало на тези времена, които ние понякога забравяме. Новото си има своята стойност. Но е добре да не забравяме изминалия път и нашите родители. Собствената си младост и съдба.
Поздрави - Литатру :)
