Прочетен: 40138 Коментари: 58 Гласове:
Последна промяна: 27.09.2011 19:01
КЪДЕ СИ, ЛЮБОВ?
Иван я забеляза между стелажите на супермаркета. Хубава, зряла жена! Около тридесет и пет годишна, стройна, с изящни крака, щръкнали предизвикателно гърди, с красиво, нежно лице – оживяла икона, с буйна кестенява коса, вързана на кок. Леко приведена над количката, прилича на опъната тетива, която всеки момент ще излети напред в пространството.
Иван я следваше внимателно от малка дистанция, като не я изпускаше нито за миг от погледа си, изчаквайки подходящ момент да я заприказва.
Супермаркетът за него се оказа невероятно подходящо место за запознанства. Тук може да огледаш необезпокояван и незабележимо интересуващата те жена и да намериш подходящ момент да я заприказваш, да установиш, както се казва, първия контакт и по нататък … по нататък всичко си тръгва от само себе си, по реда. Според неговия опит.
В един момент жената се обърна и го видя. Погледите им се срещнаха: на Иван - неспокоен, очакващ и нейния - ласкав и по детски любопитен. Този бърз поглед можеше да бъде и случаен, но Иван не мислеше така. С нюха, рефлекса и опита на ловец той почувства, че с някаква чисто женска интуиция тя го е забелязала, забелязала е, че върви подир нея.
Мила, така се казва жената, наистина забеляза интереса на този млад, симпатичен, елегантен мъж към нея. В първия момент това и се стори забавно, но тъй като е попадала тук и на досадни натрапници, усили крачките си към една от касите.
Вече на касата разтоварваше количката за маркиране от касиерката, когато чу топлия глас на непознатия мъж:
- Мога ли да ви помогна?
- Благодаря ви. – кимна любезно Мила.
Когато Мила започна припряно да бърка в чантата си за стотинки, непознатият протегна шепа с дребни монети към касиерката:
- Ето, ето, вземете си колкото трябва …
Касиерката си отброи няколко монети, а Мила каза смутено, извинявайки се:
- Много ви благодаря ... Не трябваше ... Аз щях да ги намеря в тази моя постоянно разбъркана чанта...
Навън я застигна, тя отново му благодари, понечи да му върне стотинките, но той махна с ръка:
- Аз трябва да ви благодаря, че ми дадохте повод да се запозная с една красива жена...
И без да и даде възможност да отговори нещо, Иван я попита с усмивка:
-За къде сте?
-За «Люлин – седми».
- Че и аз съм за там! – възкликна той на приятната изненада. - Днес ви върви. Защо не дойдете да ви подхвърля с моята кола?... Виждам как сте се натоварила ...
С подканящ жест и обезоръжаваща усмивка Иван сложи край на колебанието й:
- Заповядайте, заповядайте ...
И протегна свойски ръка към торбичките с покупки.
Колата е лъскаво БМВ – «Бавария», просторна, светнала от чистота и уют.
Носи се приятна музика.
- Винаги със се чудил, като видя жена да мъкне чанти и торби! Това само в България може да се види! – заговори разпалено Иван. И като видя леката руменина по лицето на младата жена, реши веднага да тушира не до там тактично изразеното от него възмущение:
- Ей, къде са тези мъже бе?!
Жената го погледна с топлите си кафяви очи и отрони с някаква едва доловима тъга в гласа:
- Къде ... В чужбина... На гурбет.
***
Вече наближиха «Люлин-Седми», когато Иван запита спътничката си:
-Та кой беше вашия жилищен блок?
- 72 . – отговори Мила.
- Ха! Не е истина! – възкликна Иван – Че това е моят блок! Остава и входът да е същият...
Входът бе на другия край на новопостроения жилищен блок. Това обясняваше донякъде причината, поради която двамата не бяха се засичали досега.
Иван помогна да се отнесат торбичките с покупките до вратата на асансьора. И вече в последния момент, подавайки и ръка за сбогуване, рече:
- Всъщност аз не зная как се казвате ...
- Мила. Благодаря ви за помощта.- отговори с усмивка жената.
- А аз съм Иван. Ето как трябвало да се запознаем! – усмихна се и той и извади от малкото джобче на сакото си визитна картичка /винаги на разположение/.
- Ако не го смятате за прекалено нахално, мога ли да имам вашия телефонен номер? ... Може някой ден да се видим на кафенце ... Нали се оказа, че сме от «един отбор»! – погледна я с грейнала усмивка Иван.
Знаеше, че е направил предложение, на което не може да бъде отказано.
***
Така се започна.
Още на следващия ден Иван й позвъни по телефона.
Видяха се в близката кафе-сладкарница.
Мила му разказа за себе си. Живее тук с двете си деца, на четири и шест годинки, и със старата си майка. Мъжът и бил на работа като музикант в Холандия и се виждали два пъти в годината – по време на лятната отпуска и за новогодишните празници. Оженили се като студенти в Консерваторията – тя цигулка, той – пиано.
Когато говореше за това, Иван почувства в гласа й нотки на умора, на примирение, на тъга.
Иван и разказа за себе си: работил е дълги години като международен служител на известна международна организация, а сега е директор на престижен сервиз на БМВ, има жена, която работи като икономист в известна фирма и женен син, младо семейство, които живеят отделно.
Излишно е да казвам, че Иван хареса Мила. Възникналото спонтанно чувство на симпатия и привличане в Супермаркета постепенно го завладя с нова сила. Привлече го неудържимо тази мила жена с детско лице, приличаща на крехка статуетка, нежна, изящна, пленителна. А гласът й - чуруликащ, искрящ, галещ ухото бе томителен, опияняващ .
Мила с удивление откри, че при звъна на телефона скача и пред очите й се появява усмихнатото лице на Иван, а гласът му я кара да изпитва тръпка, за която отдавна е забравила.
Майка й също забеляза промяната в поведението на дъщеря си, забеляза оживлението и, блясъка в очите и, стремителната и походка, но деликатно реши да изчака Мила сама да сподели. Между двете от години се бе установило доверие и нежна толерантност и никоя не смущаваше другата с прибързани въпроси или излишни дискусии.
Започнаха да се виждат често, почти всеки ден. Правеха малки пътешествия с колата: до Витоша, до Панчаревското езеро, до Рударци. Иван я глезеше с малки подаръчета, наричаше я « принцеската ми», а и тя се привърза бързо към него, хареса й този нежен, внимателен мъж, излъчващ сила, равновесие, самоувереност.
Един съботен ден Иван предложи да направят малко пътешествие с колата около язовир «Искър» и Панчаревското езеро.
Обядваха в «Щъркелово гнездо», разговаряха, смяха се, държаха се за ръце.
При всеки порив на Иван да я прегърне, Мила го възпираше леко с думите: «Не бързай. За къде бързаме? ... Моля те ...»
На една закътана полянка Иван успя да я нацелува, въпреки деликатната и съпротива.
- Недей, недей ... моля те ... Не тук!... Не тук! – говореше тя замаяна, а в гласа и се чувстваше сдържана страст.
«Не тук!» - за опитния в любовните дела Иван тези думи, откъснали се непредпазливо и спонтанно от устата на развълнуваната Мила, бяха най-важното, очаквано признание. В гърдите му се надигна гореща вълна на неудържимото желание да притежава тази красива жена.
Тръгнаха с колата обратно за София.
Свечеряваше. Хоризонтът аленееше, а сребърната лента на шосето ги поведе като магия към далечния, мамещ хоризонт, който ту се приближаваше, ту се отдалечаваше като приказен мираж.
Зад него, зад синкавата му черта, там някъде сигурно бе очакваното и жадувано щастие.
Къде си щастие? Къде си, любов? Къде си заключена?
Ще се отворят ли за нас райските ти врати?
***
А сребърната кола хвърчи. Право нататък. Към светналия във вечерни блясъци хоризонт!
***
Вече се бе стъмнило когато пристигнаха до жилищния им блок.
Откъм задната страна на Блока проблесна със студена светлина ламаринената редица на контейнерите – гаражи.
Иван слезе от колата. Отвори вратата на металния контейнер, чу се остро скърцане и гъргорене на прибиращата се като хармоника врата.
Бяха вътре в гаража, вътре в колата.
Иван се нахвърли върху смълчаната Мила жадно, стръвно, започна да я целува настървено, да я съблича ...
Свършиха бързо.
Мила мълчеше, стресната, ошашавена от бурната страст на Иван.
Излязоха навън. Лъхна ги свежият, хладен бриз на вятъра, идващ откъм Витоша, напоен с аромата на стотици билки.
От небето ги гледаха стотици звезди, далечни, спокойни, унесени, почти заспали.
Иван затвори вратата на контейнера – гараж.
Чу се отново познатото, неприятно за слуха металическо скриптене на падащата метална щора. Гррръъъър.
В слабо осветената площадка пред гаража Иван видя в краката си пакет, почти се спъна в него. Повдигна го. Оказа се хартиена торбичка, в каквито продавачките поставят закупените луксозни и скъпи дрехи.
- Какво е това? - запита учудено той.
Мила пое пакета и каза тихо:
- Рокля. Взех я за всеки случай. Не знаех къде отиваме ... Мислех си ако ме заведеш в някой скъп ресторант или в известна столична дискотека, или на някакъв бал ... където се танцува... Да съм облечена добре ... да изглеждам добре ...
***
Мила се прибра у дома.
Майка и веднага забеляза, че нещо не е наред.
- Какво има, мила? Изглеждаш ми бледа ...
- Нищо майко, всичко е наред... Няма нищо ... Повярвай ми...
Добре съм.
В неделя Иван звъня по телефона няколко пъти.
Никой не вдигаше слушалката.
В понеделник и вторник – същото.
В сряда я причака пред входа й.
- Мила! – извика.
Тя се спря без да се обърне.
- Сърдиш ли ми се? – попита.
- Не. – отговори хладно тя, гледайки го като непознат, с равнодушни, угаснали очи.
- Тогава кога ще се видим? Да излезем с колата навън, да поговорим. – настоя Иван, смутен и объркан от неочакваната апатия в гласа й, а още повече от безизразната маска, застинала на лицето й.
Това не беше тя! Лъчезарната, искряща от щастие Мила ...
Младата жена го погледна с ясните си, по детски откровени очи и промълви:
- Нашият път приключи, Иване... Там, в «девета глуха» ... В прашния, спарен ламаринен контейнер ... Няма път за нас напред. Не разбра ли!
И отмина.
В настъпилата тишина стъпките и откънтяха в ушите на слисания Иван оглушително.
«Път няма.»
«Свърши в »девета глуха»
« В « девета глуха». В « девета глуха»...
Тези думи на Мила се завъртяха в главата на изоставения мъж като болезнено-тъжен, банален рефрен на изтъркана вече песничка.
Иван си тръгна с приведени рамене.
За къде?
«За къде?», ще попиташ, драги ми читателю.
Какво мога да ти отговоря аз, твоя беден разказвач:
«За никъде!».
Някъде в далечината се чу протяжната сирена на бързия влак София – Кулата, чуваше се ритмичното, равнодушно тракане на вагоните по железния път.
***
И настъпи тишина.
***
Поздрави, разказвачо.
Валя
Прииска ми се да отговоря и на зададения въпрос от заглавието"Къде си любов?".
Отговора ми - Трудно се среща любовта... много често и един живот не е достатъчен.(((
Затова всеки, който я срещне, трябва да я изживее!:)))
Приятно ми е да чуя, че ти е харесал.
Хубава седмица!
Поздрави, разказвачо.
Валя
Хубава седмица ти пожелавам!
Прииска ми се да отговоря и на зададения въпрос от заглавието"Къде си любов?".
Отговора ми - Трудно се среща любовта... много често и един живот не е достатъчен.(((
Затова всеки, който я срещне, трябва да я изживее!:)))
Харесва ми отговора ти: трудно се среща. А най-жалкото е ако я срещнеш и не я познаеш. Като героят на разказа Иван.
Тя е като евтина стока в китайски магазин...И си струва да се опише и чете повечко!
Б.
Тя е като евтина стока в китайски магазин...И си струва да се опише и чете повечко!
Б.
За любовта са необходими двама. Тук се получи разминаване. Единият със сигурност не е този.
19.09.2011 21:25
Гаражът - лобното място.
Не е зад бягащия хоризонт, а още по-малко зад вратите на ламаринения контейнер - гараж. Това ли е мястото за любов с принцесата? Любимата на Иван - принцеска от контейнера?!
В разказа почувствах жестоката ирония на разказвача от фарсовото разминаване на Мила и Иван. Мила търси любовта, нежността красотата, а Иван - любовната авантюра.
Жал ми стана за него. Наистина той е "за никъде". Проиграл е по-възможно най-елементарния и бутафорен начин шанса си да срещне любовта.
Колко често в живота става точно това - опошляване на една връзка, започнала много човешки и с нежност, и завършила в "девета глуха".
Всъщност разказът поставя проблеми на човешките взаимоотношения. Потребността от възпитание на култура на поведение, на изисканост и съблюдаване на критерии. Нещо изключително важно за да оцелее любовта.
В любовта има любов, а в секса може да има, а може и да няма. В нашия случай любовта и сексът се сблъскват и се вижда резултата какъв е.
Не е зад бягащия хоризонт, а още по-малко зад вратите на ламаринения контейнер - гараж. Това ли е мястото за любов с принцесата? Любимата на Иван - принцеска от контейнера?!
В разказа почувствах жестоката ирония на разказвача от фарсовото разминаване на Мила и Иван. Мила търси любовта, нежността красотата, а Иван - любовната авантюра.
Жал ми стана за него. Наистина той е "за никъде". Проиграл е по-възможно най-елементарния и бутафорен начин шанса си да срещне любовта.
Колко често в живота става точно това - опошляване на една връзка, започнала много човешки и с нежност, и завършила в "девета глуха".
Всъщност разказът поставя проблеми на човешките взаимоотношения. Потребността от възпитание на култура на поведение, на изсканост и съблюдаване на критерии. Нещо изключително важно за да оцелее любовта.
***
Напълно споделям коментара ти и те поздравявам сърдечно!
Че като рекох крадена, се сетих за една песен, дето казва всичко, и прави излишно всичко, което бих могла да напиша... Но няма, защото никой няма право да съди. Ако нямаше хора като Иван и Мила, как щеше да ни напишеш такъв разкошен разказ!?!
Поздрави, Санде, и благодаря отново :)
http://youtu.be/d4wOWYtEapA
P.S. Присетих се нещо за вятъра. В "Люлин" не духа ли откъм Люлин? :)))
***
В реалния живот е наистина така,има от всичко по нещо. Нещо се ражда, нещо покълва, нещо умира. Холата се срещат, хорага се намират, хората се разминават.
20.09.2011 05:28
Че като рекох крадена, се сетих за една песен, дето казва всичко, и прави излишно всичко, което бих могла да напиша... Но няма, защото никой няма право да съди. Ако нямаше хора като Иван и Мила, как щеше да ни напишеш такъв разкошен разказ!?!
Поздрави, Санде, и благодаря отново :)
http://youtu.be/d4wOWYtEapA
P.S. Присетих се нещо за вятъра. В "Люлин" не духа ли откъм Люлин? :)))
***
... че моят подарък бледнее.
Благодаря за песента. Ще я чуя. Ивтересна ми е тази твоя асоциация с нея.
А за вятъра може би си права. В "Люлин" би трябвало първо да духа откъм Люлин, а после и откъм Витоша. Но има и малка тайна.Нея - на ухото.
Чудесно разказваш - топло и открито... с лека тъга .
И остава нещо силно , което стяга гърлото .
Поздравления !
20.09.2011 12:46
Поздрави и възхищения!
21.09.2011 08:56
***
На Иван
Казвал ли съм ти някога, че те обичам?
Сега ще ти го кажа – тук, насред улицата.
Защо ме гледаш така, мое умно момиче?
Истина е, не е просто приумица.
Ето виж – ще спра скандално трамваите
И на кръстовището ще те целувам задъхано!
Дай си ръката, мое момиче случайно –
ще си дойде на мястото всичко,
допреди малко объркано!
Слушай как тротоарът се смее под стъпките ни!
Гледай – кестените ни ръкомахат радостно!
Само нещо поискай – ще ти го купя!
Ако не се продава –ще го открадна!
Чуй – празнично бие часовникът на ъгъла!
Всеки миг ще завалят звезди по раменете ни!
Отвъд хоризонта ще стигнем –
нали вече сме тръгнали,
мое момиче добро, мое слънчево цвете!
Може би говоря несвързано, но как да повярвам, че
след толкова търсене най-после съм те открил ...
Какво? Да, разбира се – имам в себе си календарче.
Коя дата сме днес ли?
Ах, по дявола! Първи април ...
Маргарита Петкова
Изграждането на образите, особено на този нежен женски мил образ на Мила е като на художник-виртуоз.
Прочетох всичко и на места настръхвах или въздишах ...
Бях наясно, че всичко ще свърши в този контейнер-гараж ...:(.
Какво правят понякога мъжете, Санде?!
Защо смачкват така едно нежно цвете, каквото е любовта?
Не ми отговаряй на този въпрос. Вече не съм "вчерашна", но ми е мъчно ...
21.09.2011 14:13
Защо е такъв Иван?
И аз това питам.
Все ми се струва, обаче, че от неврачния, спарен контейнер гараж ни гледа живия живот, с неособено симпатичното си, сипаничаво лице.
Това е работа на живота! Ако използвяме думите на вълшебника Йордан Радичков: Той / животът/ ни гледа като дивак!
21.09.2011 14:16
Мила е романтичка. Тя би се разочаровала и при други, изящни обстоятелства. И братно – една жена, за която любовта намира израз предимно в секса, това би й харесало; именно тази невъздържаност и страст, които са подвластни на мига...
Най-важното е двамата влюбени да имат еднакъв поглед към любовта.
Тогава обстоятелствата губят значението и силата си...
и оттатък баира, в порутена къща,
ще се скрием от рано презрелия дъжд.
Там, на голия под, изведнъж ще те тръшна –
с ловкостта на животно
и сила на мъж...
Ивайло Терзийски
Харесах, Санде.
Много ми допада психологизмът, с който проникваш в душевността на героите си.
Привет! :)
21.09.2011 21:32
Поздравлявам те, невероятно Трънче!
21.09.2011 22:18
Трънчето / Елица Ангелова/ , поетесата талантлива, има друго мнение!
Заслужава внимание.
Да не бързаме. Да не слагаме етикети.
Браво, Трънче!
И пиши, пиши... :)
Това, което споделя Елица има резон, но при друг тип жена, за това и тя пише, че "Най-важното е двамата влюбени да имат еднакъв поглед към любовта.
Тогава обстоятелствата губят значението и силата си..."
Но, докато се стигне до еднаквия поглед се изисква много такт и основно конкретен подход към жената...
Всичко в този живот е строго индивидуално...и когато един мъж желае една жена не за една нощ, той трябва да умее да достигне до нея, именно до нея и да я покори!! С финеса си, с такта си, със силата си, с обаянието си, с ума и ....още може да се посочи с какво...По- важното е това да допадне на жената.
Какво толкова се е случило?
Обича Мила и я има.
Нима простия ламаринен контейнер не може да бъде звездното ложе на любовта?
А ако Мила /а и самите ние/ сме подведени от патриархалното си възпитание, от някакъв инфантилизъм?
От някакви свои морални стереотипи и задръжки...
Това дава нова насока на разказа.
Иван и Мила може би не са извървяли пътя си и не са в "Девета глуха", а ще се намерят отново.
И хоризонтът ще блесне отново пред тях.
Дай Боже!
авторът
22.09.2011 09:21
лично моята първа реакция - чисто женска - беше "горката жена, как бързо бе употребена"
разбива се на пух и прах чувството...и после сълзи и огорчения, цял живот търсим любов и намерим ли я се плашим, бягаме заслепени или прибързваме да я имаме (според характера и самоувереността) а трябва внимателно
Къде са Мартиники, Мег, Петген, Севда, Владун, Мастерпийз, ...
За поручик Галицин, господа офицерите и медсестрите не питам... Военните мисии нямат край.
А и анонимните ги няма. Те са като Незнайния воин, без тях победа няма.
Ще чакаме, няма как.
22.09.2011 09:30
лично моята първа реакция - чисто женска - беше "горката жена, как бързо бе употребена"
разбива се на пух и прах чувството...и после сълзи и огорчения, цял живот търсим любов и намерим ли я се плашим, бягаме заслепени или прибързваме да я имаме (според характера и самоувереността) а трябва внимателно
*/**
Това е и моята първоначлана теза и конструкция.
Но да не бързаме със заключения.
Животът, както обича да казва Чайчето, е "Над".
Над всичко.
Нищо не е последно.
Разбира се, че е Над - и слава ....
Разбира се, че е Над - и слава ....
***
Иван си тръгна с приведени рамене.
За къде?
«За къде?», ще попиташ, драги ми читателю.
Какво мога да ти отговоря аз, твоя беден разказвач:
«За никъде!».
Но след коментара на Трънчето не съм вече така категоричен. Разколеба ме интуицията на Елица.
Но няма да променям разказа.
Както обичам да се шегувам: Дадена дума - отбито задължение!
Благодаря ти за вниманието.
Поздрави!
И съм сигурна, че ако не е искала, това нямаше да се случи.
Мила просто не е дооценила чувствата си. И този душевен смут щеше да се прояви в нея, дори и в най-луксозен хотел да бяха.
Моето усещане е, че не се е получил онзи физически и душевен контакт между двамата, който извиква сълзи в очите – от обич, умиление и благодарност...
Сполай ти, Санде! :)
22.09.2011 16:43
Това трябва да бъде така, онова - онака.
Кой го е казал?
Защо?
Права си. Жертва ставаме понякога на нашите фалшиви модели на поведение.
Ами ако Иван я беше отвел в свръх лукзозен и скъп хотел, какво щеше да бъде?
Нямаше ли тогава да го обвиним, че е някаква камуфлажна, празна мутра?
Гаражът простена, смути се нощта:
и двамата бяха видели –
как в тази износена стара кола
побързах любов да споделям.
А тясната задна седалка ще помни –
със болка, обида и срам...
Ще тегне в душата вина без виновни.
Любов, ти нима си това?!
Благодаря ти за вдъхновението, Санде!
Пиши и бъди обичан... :)
Поздрави, Санде
Гаражът простена, смути се нощта:
и двамата бяха видели –
как в тази износена стара кола
побързах любов да споделям.
А тясната задна седалка ще помни –
със болка, обида и срам...
Ще тегне в душата вина без виновни.
Любов, ти нима си това?!
Благодаря ти за вдъхновението, Санде!
Пиши и бъди обичан... :)
***
Благодаря ти, Елице - сестрице!
23.09.2011 06:09
Поздрави, Санде
***
Поздрави, Пламене!
Радвам се , че спря за малко тук.
Че в това преследване на финикийските знаци забравяме душата.
Радвам се , че спря за малко тук.
Че в това преследване на финикийските знаци забравяме душата.
А, аз не ги преследвам, те ме преследват! Щото няма душа сигур! :)))
Разказът е интересен, но ако трябва да бъда критичен, двата образа не са развити напълно. Иван в началото остава впечатление на улегнал мъж, който е наясно с това какво искат жените (ако това е въобще е възможно), а изведнъж се излага като идиот да вкара такава жена в гаража и да я оправи на бързо. Освен това в началото го описваш като млад, а след това се оказва че има женен син.
Мила от друга страна пък се оказва, нетипично романтична за жена в средната възраст. Може би Иван нещо не се е представил добре сексуално. Щото долкото знам те жени на средна възраст си обичат малко грубо.
Мисля, че сцената в гаража би трябвало да бъде кулминацията в разказа и да бъде описана по детайлно. Дори едно полу-изнасилване, би паснало по-добре на предварително изградения образ на Иван - както казват, тези които са най-мили са най-опасни.
В този вариант разказа е малко наивистичен.
Поздрави
Пламен
п.с. В образите на животните ти е силата ... според мен, но какво знам аз, така или иначе!
23.09.2011 19:17
Защо?
Разказът е компромат срещу мъжете, може би. Не е похвален за мъжете.
Камуфлажна любов!
А какво да направиме като сме си такива ... българи. Както казва Гоцето Делчев.
Разказът не е наивистичен, а романтичен. Романтично-брутален. Нов жанр.Сблъсък на романтиката и грубия живот. Моята душа е тук.
Както и де е.
Забележките ти приемам. Ще направя редакция.
Приказките за кучетата ще продължат.
Ще се насоча отново към Македония- жестоки репортажи!
А за любовта трябва постоянно да се пише. Българските мъже трябва да преминават пред възпитание на чувствата. Защото са чворове и ръгачи. Познавам ги.
Забелязвам, че има морализаторки нотки в разказа.
Към това ме насочи Трънчето - Елица Ангелова от САЩ, перфектна поетеса. Ще преосмисля отново
разказа, детайлите.
Къде е Гет?
Поздрави!
Защо?
Разказът е компромат срещу мъжете, може би. Не е похвален за мъжете.
Камуфлажна любов!
А какво да направиме като сме си такива ... българи. Както казва Гоцето Делчев.
Разказът не е наивистичен, а романтичен. Романтично-брутален. Нов жанр.Сблъсък на романтиката и грубия живот. Моята душа е тук.
Както и де е.
Забележките ти приемам. Ще направя редакция.
Приказките за кучетата ще продължат.
Ще се насоча отново към Македония- жестоки репортажи!
А за любовта трябва постоянно да се пише. Българските мъже трябва да преминават пред възпитание на чувствата. Защото са чворове и ръгачи. Познавам ги.
Забелязвам, че има морализаторки нотки в разказа.
Към това ме насочи Трънчето - Елица Ангелова от САЩ, перфектна поетеса. Ще преосмисля отново
разказа, детайлите.
Къде е Гет?
Поздрави!
"Романтично-брутален". Това ми хареса. Ще е интересно да следим развитието ти в тези мътни води.
А защо ги няма мъжете, не знам. Аз не мисля, че разказа ни представя в лоша светлина.
Поздрави
Не е ли това самия живот.
Имам готов, ненаписан разказ, който се движи между една безумна нежност, безкрайна и неописуема жестокост.
За сега не смея да го напиша.
А и човекът е жив.
Живи и здрави да сме!
Къде си, Любов?!
Гаражът простена, когато видя
как тук, като в брачна постеля –
( във тази износена, мръсна кола),
побързах любов да намеря.
А задната тясна седалка ще помни –
със болка, обида и срам...
Ще тегне във мене вина без виновни.
Любов, ти нима си това?!
Благодаря ти , Санде! :)
Благодаря и на вас, Приятели, които подкрепихте мнението и стиха ми! :)
25.09.2011 19:53
***
Права си, че понякога идва тишината.
Тишината говори най-силно.
Не си го пожелавам.
цитирай
25.09.2011 20:07
Къде си, Любов?!
Гаражът простена, когато видя
как тук, като в брачна постеля –
( във тази износена, мръсна кола),
побързах любов да намеря.
А задната тясна седалка ще помни –
със болка, обида и срам...
Ще тегне във мене вина без виновни.
Любов, ти нима си това?!
Благодаря ти , Санде! :)
Благодаря и на вас, Приятели, които подкрепихте мнението и стиха ми! :)
***
Дава нова отправна точка за характера на Мила.
Поздрави!
Браво на тебе!
25.09.2011 21:57
Поздрави!
Поздравления за разказа, Санде! Много ми хареса!
26.09.2011 06:37
Или това е само илюзията, крехката мечта да я срещнем?
Има ли наистина път за двамата? Или гъргорещата ламаринена врата на гаража е сложила точка?
Поздрави!
Благодаря за доставеното удоволствие от четенето!
Б.
Пред мрака на истините.
Поздрави, Борисе!
***
Старите, мъдрите хора от едно време обичат да казват "Ех, така било писано! "
Защото знаят, че в реалния живот нищо не става по реални закони и понепоклатима логика. Това е живота!
Поздрави , Владо!