ПРИКАЗКИ ЗА КУЧЕТО: НЕРЕДОВНИЯТ ПЪТНИК 

    
                                              В памет на Костадин Райнов

           По пътя край къщата ни в село Пастух често минава Сергей със стадото си от двадесетина кози и овце. Томето, за което вече разказах, се хвърля с яростен лай към  оградната мрежа и се мъчи да прогони натрапниците, които кротко си чоплят от оскъдната тревица и храстите покрай пътя. Пришълците не се  впечатляват изобщо от кресливия пазач и като че ли въобще не го вземат насериозно. Свикнали са му. Интересното е, че по самият Сергей не лае. “Знае, че сме приятели, вижда, че разговаряме мирно, но козите и овцете са нещо друго – доверие никога!” – отбелязва Сергей. Той е млад, около 40-годишен снажен селянин, живял е през 90-те години известно време в Дупница, но така и не свикнал с градския живот, мамил го селския простор. “Бях селянин, станах гражданин, сега отново съм селянин. Май селяни не останаха, всички станахме граждани, щом и хляба и зеленчуците  ни докарват от града.” – казва той.

Обича кучетата, сега има три. Не вижда смисъл да ги води със себе си. “Нали знаеш поговорката: “Свърши я като кучето на нивата.” – споделя Сергей. Където и да скитат през деня,  кучетата безпогрешно разбират часа на завръщането му и вече го чакат пред портата.

- Винаги съм имал кучета, даже и когато бях на квартира в Дупница – разказва той. Живеех при градинката “Левски” и веднъж намерих малко  безпризорно кученце пред кварталната хлебарница, дадох му парче хляб и то тръгна след мене. Прибрах го в двора, направих му колибка и така си заживя при мен. Кръстих го  Тото, защото той беше моят късмет, а аз – неговия. Всяка сутрин отивахме заедно за  хляб, купувах и по три банички – две за мене и една за него. Изпращаше ме до автобуса на спирката при същата известна градинка, а вечер ме чакаше на същата спирка, но от другата страна.

Веднъж ми сервира голяма изненада, която и досега не съм забравил. Работехме от фирмата за железни конструкции на обект в дупнишкото село Крайници. Тото ме изпрати както обикновено до автобусната спирка, но в навалицата  не успях да видя кога си е тръгнал. Вече наближавахме местността “Рибарниците”, когато настъпи някакво брожение в автобуса и се чуха недоволни гласове: “Какво е това куче, бе? И кучета ли започнахме да возим по автобусите?” Погледнах: Тото.... Гледа ме виновно, върти опашка и се шмугва под мойта седалка.

Шофьорът се оказа серт, на спирката при въпросните рибарници изхвърли кучето, без да обръща внимание на молбите ми да го остави, на уверението, че ще му платя билет.  Не, та не.”Това е автобус, а не кучкарник!” - развика се той.

Извиках на Тото да се прибира у дома и автобусът отпраши. Чух от задните седалки въклицания: “Кучето гони автобуса, не се отказва!”

Изчаках го на спирката в Крайници. Пристигна с изплезен език и блеснали очи. Четири километра бе тичал.

В бригадата го приеха като герой и през целия ден не стихваха шегите за неговия маратон. “Ще го зачислиме на щат в бригадата като охрана” – смееха се работниците.

Привечер, на тръгване от автобусната спирка отново възникна въпроса как ще пътува Тото. Обърнах се с молба към шофьора, оказа се мой познат – Костадин Райнов от село Бураново. Разказах му случката. Той се разсмя с широка, добродушна усмивка.

- Ще го вземем героя, стига му сутрешното тичане.- рече Костадин. Да седи на предната седалка, до мене.... Какво ли не съм возил с този автобус – кокошки и пилета най-редовно, патици, пуйки, овце, агнета, шилета, овни, кози, козлета. И прасенца от време на време, а веднъж и малко теленце.

Костадин тръгва към автобуса и като се обръща рязко, казва:

А как иначе?

 

***   

А сега си представете автобуса, сякаш плуващ през равното и зелено Горно поле, препасано със сребърната лента на пеещата река Джерман, надбягващ се с пламналите в огнени цветове дървета, под високите и строги върхове на Рила, под синьото небе,  напръскано с искрящата  бяла пяна  на разхвърляни небрежно облаци, под нежната ласка на прокрадващите се скъпернически слънчеви лъчи ... И хората в автобуса, с уморени, но весели лица, с кротката усмивка на шофьора Костадин / още веднъж ще му кажа името: Костадин Райнов, син на Стоян и Рисимка, внук на дядо Коте и баба Надежда от Бураново!/ И кучето Тото, което седи гордо на предната седалка!

Не е ли това приказка?

И как  би изглеждал света  ако нямаше приказки?

 

 

 

 

светът нямаше да е без приказки...

Пак ще цитирам Йордан Радичков: "Ние хората можеме да мразиме като кучето - със сини пламъци в очите, но да обичаме като кучето ние не можем."
Кучето е играчката на възрастните, това му е божественото предназначение, да ни пази да не подивеем.
Поздрави.

за мен не е приказка, вярвам, че е било така. Няма по-предано същество от кучето. Хубав и спорен ден!

Случките са истински, само са "повдигнати" леко от земята, за да се усили емоцията.
Мисля си, че това, което на всички ни е необходимо е положителна енергия, повече позитивизъм и полет.
Поздрави.

Имаме две кучета и страшно много ги обичам, а те ме обичат даже още повече.
Добре че са те, за да има човещина, ако разбираш какво искам да кажа :)

Разбирам те и се радвам за теб и твоите кучета, това е най-искреното и най-безкористно приятелство и взаимна любов, която не помръква, не излинява, не търпи корозия и инерция, не се изхабява и не остарява. Общуването с кучето не е на битово ниво, а на ниво Творец. Този, който е създал света е решил, че трябва да го има.

поздравявам всички Вас!