РАЗКАЗ ПО КАРТИНКА

Като ученици в Основното училище в Пастух  ни учеха  да правим разказ по картинка.Понякога устно, понякога писмено. Големият  писател Йордан Радичков  разказва в интервю, че като ученик в Калиманица , Врачанско , получавал ниски оценки на това упражнение. Работата е в това,че учителите изисквали да се следва  определената конструкция:  увод, изложение и заключение.  А пък той  все започвал съчинението кога от края, кога от средата, но никога  по предписанието.

Лично аз никога не съм се затруднявал с изложението, но ми се виждаше мъчна работа да измисля увод и заключение. Откъде и как да започнеш, как да завършиш, трудна работа – не, ами много трудна!

    - Сашко, какво виждаме на  тази картинка? -  пита ме учителката  Цвета Караманова и ми посочва  през отворения прозорец на класната стая отсрещния хълм, откъдето всяка сутрин се появява слънцето.

- Това е хълма “Градището” – започвам уверено аз. – На върха има стара църква. Надолу  местността се  казва “Пограге ”, а най-долу,  покрай реката е   “Барата”. Там преминаваме, защото е плитко, а по-надолу се къпем във вировете покрай скалите.

- Браво, Сашко, добре разказа, но има и много да учиш – казва  учителката Цвета с  насърчителна усмивка. – Не стана ясно например защо хълма се нарича “Градището”,  какво означава “Пограге ? Не стана  ясно също, има ли ниви там и какво се отглежда.

- Има,има – започвам аз в скоропоговорка  – има, имаме нива с тютюн там, мама  отиде рано сутринта на нивата и сега ме чака  у дома да нижем  тютюна.

Да-а-а-а . Урокът свърши.

На това място малко преди това аз умрях  и възкръснах за  около половин час.

Да точно това се случи в побелелите от ужас очи на майка ми Надежда, наричана на село Дена.

    Едни ден по време на лятната ваканция майка ми ме взе със себе си. Баща ми Стоичко  имал друга важна работа  и аз като “истински мъж” трябваше да помагам. Деликатният момент за сама жена на нивата , бе товаренето на пълните  кошове на самара на магарето. Единият кош се натоварва кое-как, но вторият? Някой трябва да придържа първия кош, докато се натовари и привърже  втория. Използва  се и дървена подпорка, но всичко е  “на магия”. Проявих се като  надежден помощник. Надух перки като храбро хлапе.

Майка ми тръгна по обиколния път покрай реката, на около три километра до моста в началото на селото, а аз реших да преплувам реката и така  за десет минути да съм си у дома.

Преплувах реката в най-дълбокото, където е и най-тясна и при първите къщи на селото  видях  моя приятел Мирчо  да ми  маха  с ръка. Показа ми някаква чудна подкова – магнит било това и с него намирал за  секунди паднали или изгубени железни предмети, пирони, стотинки. И така се заиграхме.

През това време майка ми се прибира у дома, разтоварва със съседите тютюна и започва да ме търси. Няма ме. Разпитва дали са ме видяли . Не. Сашко не са го виждали от сутринта. Хуква разтревожена към реката. Гледа, оглежда се, взира се във всяко храстче ... няма дете никъде. Връща се пребледняла. Няма го детето. Хваща се за главата, не може даже да заплаче.

В този миг долетявам аз, ухилен и безгрижен. Прегръща ме.И без упрек, сияеща от радост, ми каза: 

- Като видях, че те няма никъде, погледнах към селото... Селото го нямаше!... Само някаква пепелява мъгла, по която и аз стъпвам,... лека като перушина.

***

Какво ще кажете за разказа по картинка? Има си увод, има си изложение. Няма само заключение.

За какво ни е? В него е споменът за мама и нейната майчина обич.