ПРИКАЗКИ ЗА КУЧЕТО: ДВАМАТА ПРИЯТЕЛИ – 2

“ ... Често коментирахме случката. Нямаше спор, че причината за станалото е кучешка ревност, но имаше различни мнения относно възможността да се сдобрят двете кучета, да забравят за жестокия скандал. Повечето бяха на мнение, че пътищата за каквото и да било сдобряване са  прекъснати фатално, а за приятелство изключени напълно.

     Но не било така.

     За разлика от хората, кучетата не са така злопаметни, не таят дълго омраза в сърцата си, не отписват никого завинаги, склонни са да забравят лошото, да започват новия ден на чисто и да търсят отново и отново, неуморно  и  безкористно приятелството, взаимността  и любовта. «

    Този цитат е от предишния разказ и от предишната година. Това време. Сега отново сме тук с Пако и очакваме към нас да се присъедини неговия приятел Томето. Как ли ще се зарадват двамата неразделими приятели!

    Видяха се.

    И, о, чудо!

    Не се познаха.

    По-точно казано като че ли не се познаха: Томето пристъпи колебливо и плахо, а Пако го погледна високомерно,подозрително, враждебно. Ако бе непознато куче, сигурно щеше да му обърне повече внимание - от любопитство или от най-обикновена кучешка учтивост. А Пако го погледна важно,студено, кратко, като му даде да разбере, че е нежелателен. ... Ха! Гледах смаян... Не може да бъде! ... Какво означава всичко това? Пако недвусмислено заявяваше, че тук той е единствения господар, /след стопанина, разбира се/,  и нямаше намерение да дели с никого нищо – къща, двор, храна, ласки и внимание. А Томето, милия, само гледаше неразбиращо и примигваше с гуреливите си, остаряли очи.

    И така Томето се прибра омърлушено и унило със стопанката си Снежана, а Пако остана с мен. Веднага забелязах нещо ново в поведението му. Пристигането му в Пастух, макар и на добре познато място,този път като  че ли  за него бе стрес. Някакъв непонятен страх се бе  отключил в душичката му. Неясно съмнение, че ще бъде изоставен може би, освободен от заемания до тогава пост на първи бодигард и пазител на къщата в Банкя.

    Беше станал подозрителен и мнителен.

    Следеше всяко мое движение и не се отлепяше от мен нито за секунда.И то вече трети месец. Движеше се след мен като сянката ми. Обича разходките навън – по баира, до река Струма или из селските улици, но само с мен. Сам не. Нарочно оставях външната дворна врата отворена, но Пако не  пожелаваше да се възползва от възможността сам да поскита. Види ли че си обувам маратонките или си обличам анцунг, изпада в буен възторг: подскача, скимти радостно, иска да  ме целуне. Така реагира и на думата “разходка”. Забелязах, че е извънредно наблюдателен, направо ме “чете”. Ако работя на компютъра  и решавам да спра и да изляза навън, Пако, който лежи зад мен на пода, скача мигновено, чуе ли звука на капака: “клап”. “Клап” и  той е вече навън /вратата на  стаята е постоянно отворена поради горещините/, подскача радостно и се мъчи да отгатне в коя посока ще тръгна.Разбере ли посоката, вече  е пред мен.Чуе ли джиесема да звъни, дотичва веднага, кляка с наострени уши и вперен поглед: “За тебе е!”

    Напразни бяха усилията ни да стоплим отношенията им с Томето. Опитахме се да използваме старата хитрост – разходки със стопанката на Томето Снежана из селото или ходене на гости на приятели.     Двете кучета вървяха миролюбиво с нас на отиване, но на връщане всеки се прибираше в своя си двор и заемаше съответно  караулния си пост.

    Един ден Снежана и Дима /съпругата/ трябваше да  отидат  да помагат  в градината на приятеля Борис Даскала. Помолиха ме да изведа предварително двете кучета в обратна посока – в посоката на река Струма, за да не създават компликации в двора на Борис. Така и постъпих. Постояхме двадесетина минути на хълма над реката и се върнахме обратно.  Двете кучета не знаеха в коя посока са заминали стопанките им. На кръстопътя обаче се спряха за няколко секунди, подушиха и отпрашиха към къщата на Борис. Разбра се, че от тях е невъзможно да се скрият.

    Върнаха се със Снежана и Дима, но на кръстопътя всеки си пое пътя към своя дом.

    За няколко месеца Томето е влизал само три пъти в нашия двор и то при посещение на шумни гости /и щедри!, които добре познава отпреди.

 

    Това е, драги ми читателю. Оказа се, че доста произволно съм разсъждавал преди за кучешкото приятелство. В случая се оказа променено за една година поведението на Пако. Вече е на 5 години или по кучешки на 35. А Томето е на 15 години или по кучешкото летоброене  - на 105. Дядо Томе.

    Като разказах всичко това на съседа Димчо, той не се учуди, ами  направи следното дълбокомъдрено заключение:

“Всичко се дължи на икономическата криза. Ясно е – ударила  е и кучетата... В София нападат и изяждат хора, тук пък всеки се е свил и си пази периметъра. Или както се шегуваха селяните навремето, при създаването на ТКЗС-тата: “ От сега нататък няма мое, няма твое. Всеки да си знае неговото! Ха-ха.

... А да нападат хора – това е изключено по дефиниция. Тук всеки просветен селянин /а непросветени няма!/ носи със себе си винаги тояжка или бастун. И кучетата, колкото да са гладни,отчаяни и ... изнервени, като видят дръвцето, си подвиват опашките и гледат ... да минат по-леко. А ако са глутница, застават в редица, клякат и козируват. Знаят си: няма шест-пет.”
 

 Томето и Пако на скалата в Пастух

 

 

след дълго мълчание, отново с разказ, посветен на кучето - най - добрия приятел на човека. Една тема, която присъства в много твои разкази. Отново ни срещаш с двамата твои любимци - Пако и Томето. И ни разказваш любопитна история от техния свят, понякога не разбиран от нас хората. Приятелство, има ли го в света на животните, и ако го има в какво се изразява? Много въпроси над които може да се разсъждава...

Поздрави!

С интерес прочетох разказа за едно различно приятелство...
Всъщност и животните прилепват като хората силно към нещо,
и отделянето от една среда променя много поведението им...
Мисля, че разбирам Пако ... а и Томето - душички ...
А снимката на двете кучета на скалата в Пастух е страхотна ...

Поздрави.

... нямат време да го прочетат, или "кучешката тема" не ги интересува.

Пастух - пастир, името на родното ми село Пастух. Името идва от пастух - старославянско, пастир, а също така се казва и млад, буен кон, водач на диво стадо.
Има и легенда на тази тема в Блога.

Поздрави от Пастух на всички!

***
Ще му върви на разказчето - ти имаш лека ръка.

Интересни са кучетата, както и хората. Вижда се, че не вървят леките и бързи обобщения, готовите клишета, елементарния подход, повърхностния поглед. Природата има своите тайни.

Интересно ще бъде как ще се развиват отношенията между Пако и Томето, които преди година аз лекомислено "набедих" за пхриятели.

няма мърдане.

***
Интересни са животните. Както се казва, нищо човешко не им е чуждо.
Според мен промяната е в Пако. Преминал е в по-зряла възраст и вече не е наивен. Пази си кокала. Но знае ли човек?

Допада ми начинът, по който представяш живота на Пако и Томето в света на човека; начинът, по който рисуваш техните постъпки, избора им и алюзията за нашия, хорския свят.
Поздравления за вълнуващия разказ!
Хубаво лято! :)

такива са нещата отт живота...истинските..
радвам се, че прочетох... беше за мен удоволствие...
сърдечен поздрав за теб, приятелю...

просто времето на раздяла е било повече и е правопропорционално на времето на проучване, до възстановяване на дружбата им. А и фактът, че вие сменяте местонахождението лятото, това ги тревожи. Не се чувстват сигурни на новата територия, дори и позната по някакъв начин. Аз също наблюдавам моите Жижета, когато заминем на някъде, те са страшно несгурни и търсят ли, търсят опора в нас. Явно първо е чувството да не ги изоставм там, на новото място. Вярно, че за три месеца това чувство би трябвало да е опитомено, но знае ли човек кучешката душа. Въпреки всичко, аз съм за това, че те ще се сдушат и ще се завърне старото приятелство. Усмивки, Санде прегърни верният приятел!

***

Не нападаме хората. А ги пазим.

Бодигардове без оръжие и заплата.

Поздрави, Мег!

***

Споделям твоите размишления. Сигурно има сътресения , предизвикани от навлизането на Пако в по-зряла възраст. По-трезво вижда нещата. Реагира на промяната на динамичния стереотип по свой начин.

Ще се види по-натататък. Поздрави!

Наистина времената не са от най-добрите и всички ние ,и кучетата може би,сме се свили в своите черупки и не смеем да се отпуснем,че даже и да се усмихнем...

САНДЕ, МИСЛЕХ ТЕЗИ ДНИ ЗА ТВОИТЕ ЧУДНИ ТВОРБИ ОТ ПАСТУХ ..И ЕТО ТИ СИ ПИСАЛ ОТНОВО ТУК..И НА ДУШАТА МИ ТОПЛО,ОБИЧНО,СЛЪНЧЕВО..И ТИ БЛАГОДАРЯ..БЛАГОДАРЯ!

С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

***

Поздравеи! Радвам се на съпреживяването.

***

Поздрави от Пастух! Благодаря ти за топлите думи.

Целувки.

***
Благодаря ти, Мариники. Скъпи са ми щедрите ти думи.

Ще се опитвам да не те разочаровам.

***

Ние не само пазим хората в Пастух, но им даваме и надежда в този горе-долу кучешки живот.

Без заплата. Само за един корав къшей хляб. И за добрата дума.

Поздзрави!

***

Здравей, Петя! Радвам се, че се срещаме около кучетата.

Сърдечни поздрави!

Както винаги разказано увлекателно и с обич към животинките. Почти съм сигурен, че стоплянето на отношенията помежду им е въпрос на още малко време. С интерес ще прочета продължението на тая история!

Бъди здрав!

Но не бе ясно какво точно трябва да се случи, за да се отключи ... това странно и непонятно блокиране, тази забрава, това отчуждение.

А то - децата. Децата и кучетата ни връщат към естеството на живота. Простотата и логиката му.

Поздрави!