ПРИКАЗКИ ЗА КУЧЕТО: ЖИВ Е ЖИВОТЪТ !

                                                          
                                                               На 4aiotgluhar4e

 

През 1997 година прекарах два месеца в Босна и Херцеговина, по-точно в Република Сръбска, а още по-точно в малкия сръбски  Мръконьич Град  и в петнадесет от селищата на запад от него като международен наблюдател по регистрация на избирателите на ОССЕ.

Това бе година след Дейтънския мирен договор, с който бе сложен край на войната на територията на бивша Югославия. Тази регистрация на избирателите би могла да се нарече регистрация на  живите. Минахме буквално през пепелта на отминалия военен пожар и бяхме свидетели на покълващия наново живот на тази, иначе благословена от бога земя. Чухме и много вълнуващи истории от войната.

В село Ясенови потоци гостувахме в дома на Саво Коядинович, около шестдесетгодишен селянин и съпругата му Невенка, загубили сина си във войната.

- Животът се преобърна, нищо вече няма смисъл, нямам желание за нищо. Може би  ми трябва само  пушка и да ... стрелям- говореше накъсано и мрачно Саво.

- Срещу кого ще стреляш, бе тате? – пита снахата Милица, примирено и с безобиден укор.

- Срещу всички и всичко... Най-добре е срещу мене си. – казва  тихо и замислено Саво.

Сливовата ракия разпалва постепенно мъждукащото пламъче на разговора.

Добре, че къщата е оцеляла, повече от половината домове в селото, а и в областта са запалени. Хърватите пристигат със списъци: всеки, който е палил на  тяхна територия, сега му запалват къщата, унищожават всички постройки. Това е известната операция “Олуя” /Буря/.

          В същото време, когато зад гърба им  се вихри хърватското отмъщение, цялото население: вичко – от бебетата  до старците, бяга към Баня Лука и Сърбия.              Образува се безкрайна, плътна километрична опашка от коли, коли с приколки,  камиони, трактори с ремаркета , каруци, натоварени с покъщината, с животните, с всичко, което може да се спаси, се устремява като в някой апокалипсис към спасението. Саво бяга с трактора и ремаркето. Той е куц с единия крак и това го затруднява да натиска спирачката. Това върши снахата. Разбрахте ли – тракторът го карат двама! В плътна, километрична, прашна колона, където спирачките трябва да се натискат буквално всеки пет секунди!

          Зад тях всичко е дим и пепел.

          Животът умира.

         Не се опитвайте да си представите всичко това. Не можете.

          Кучето  Вукашин бяга заедно с тях, но по дългия път  се изгубват. Така минават шест месеца до Дейтън.

           Връщат се в родните Ясенови потоци. Без кучето и без котката.

И, о, чудо! Двамата ги чакат на входа на къщата. Стоят като гвардейци на пост.

Представете си ги: на фона на сияещата зелена долина, препасана със сребърния колан на приказната река Сана, обрамчен от зеления гайтан на върбите,  с кръгописите на птиците в синьото небе, с мержелеещите се наоколо странно и нелепо  черни огнища на изгорелите къщи, стоят като божи пратеници на възстановения мир. Боже!

Къде са били тази  шест месеца, как са оцелявали в хаоса,  където милостта към животните не е първия приоритет, как са разбрали, че войната е свършила и как са намерили пътя към родния дом -  това си остава и досега  тайна. Загадка.

И приказка чудна.

Жив е животът!
***

За сведение на прочелите разказа:
Войната в Босна и Херцеговина (босненски и хърватски: rat u Bosni i Hercegovini, сръбски: рат у Босни и Херцеговини, грачански: рат у Босни и Херцеговини, агресија на Босну и Херцеговину) е остър междуетнически конфликт (6 април 1992 — 14 септември 1995) на територията на Босна и Херцеговина (бивша република в състава на Югославия) между въоръжени формирования на босненски сърби (Войска на Република Сръбска), мюсюлмани-автономисти (Народна отбрана на Западна Босна), бошняци (Армия на БиХ) и хървати.

В началния етап на войната участие взима и Югославската народна армия. В ожесточения конфликт са въвлечени хървати, доброволци и наемници от всички страни в конфликта (сърби, бошняци]), както и въоръжени сили на НАТО.

Дълго дебатиран е и въпросът дали войната е гражданска война или война на репресии. Босненци и много хървати твърдят, че войната е породена от сръбската и хърватската агресия, базирана на Karadordevo agreement, докато сърбите я причисляват като цивилна война.

Вседстие на кланетата при Сребърница и Маркале НАТО се намесва във войната 1995 г. с Операция "Преднамерена сила", целяща да подкопае военната способност на армията на Република Сръбска, която заплашва да атакува обозначените от ООН "безопасни зони" в Босна и Херцеговина.Войната приключва след подписване на General Framework Agreement за мир в Босна и Херцеговина в Париж на 14 декември 1995 г.

Според последни проучвания броят на убитите през войната хора възлиза на 100 000–110 000, а броят разселени лица възлиза на 2,2 милиона. Изследване от 2007 г. показва , че повечето от намерените 97 207 документирани жертви (цивилни и войници) са босненци (66%), следвани от сръби (25%), хървати (8%) и малък брой албанци и роми. Босненци страдат и от много цивилни жертви (83%) сравнено със сърбите (10%) и хърватите (5%), което води до систематичното изнасилване на много жени специално в източна Босна от боснески сърби (изчислен приблизително броят на изнасилените жени варира между 20,000 до 50,000). Голяма част от жертвите са и деца.

Според детайлния доклад за войната, направен от Централно разузнавателно управление, 90% от военните престъпления в Босненската война са направени от сърби.През 2005 г. конгресът на САЩ излиза с резолюция, обявяваща, че сръбската политика на агресия и етническо пречистване съвпада с термина, определящ геноцид. До началото на 2008 г. 45 сърби, 12 хървати и 4 босненци са осъдени заради военни престъпления от ICTY във връзка с балканските войни през 90-те. Сърбите и хърватите са осъдени заради систематични военни престъпления, а босненците заради индивидуални такива. Някои от високопоставените политически лидери на Сърбия (Momčilo Krajišnik and Biljana Plavšić), както и на Хърватия (Dario Kordić) са осъдени заради военни престъпления, докато срещу други продължават да се водят дела от ICTY (Radovan Karadžić and Jadranko Prlić). Геноцид е най-сериозното военно престъпление, в което са обвинени сърбите, престъпление срещу човечеството

***

Нито мога да си го представя,нито да го разбера - защо беше всичко това ?! И чехите и словаците се разделиха - кротко и мирно...Колко време ще им е нужно сега да изчистят кръвта ...?

А жертвите? 100 000- 110 000. И 2 000 000 напуснали домовете си!!!

просто аз не можах да я приема .Трудно е да си представиш огромния брой жертви и хора изгубили и напуснали къщите си . Но верните на стопаните си куче и котка ,
оцеляли по чудо ...са ги очаквали наистина като божи пратеници на възстановения мир.Много вълнуващо разказваш ,приятелю ...и силно ,въздействащо .
Поздрав и добри дни !

Да жив е животът и трябва да се живее, но войната и последиците от нея не се преживяват и не се забравят. Раните са дълбоки , не зарастват.
Кому ли е нужно това безумие - войната? На онези, които редят картите на света.
Но живота само животните сякаш съзнават и със своята преданост доказват, че той продължава...Въпреки всичко...

Кучето и човека - това ми една от постоянните теми, макар че мнозина я сматат за периферна.

Досега съм написал петнадесетина такива малки за разкази за кучета. Но всъщност това са разкази за човека, за хората.

когато те чакат котката и кучето на прага:)))

Поздрави, приятелко!

Подобна история съм преживявала...Съпругът ми беше изгубил кучето при разходка...Луднахме, изпокарахме се...обикаляхме местата, откъдето се разхождали - няма! Връщаме се у дома отчаяни...Отваряме входната врата и...кучето на входа, чака ни. Че като почна да лае, да ни се кара...Умни същества и това е!

Много пъти съм губил кучетата на разходка. Афганистански хрътки.Спирам се с приятел до магазина, а кучетото изчезва. Тръгвам да го търся. И го намирам при магазина. Там където сме се разделили за последно. Стои и ме чака.

И тъй Българе, четете, четете и питайте: Кому беше нужно?

И кога пак пляскаме с ръчички от радост, че сме част от европейския "съюз" се запитайте: Защо на големите Германия, Франция и Англия им трябват малки членове на техния клуб? И пак викайте Брюксел ще ни оправи.

И тъй Българе, четете, четете ...



И на мен ми идва да грабна пушката и май на там вървят нещата ....

.. да сринат всичко, да се пуснат кръв колкото се може повече, и накрая НАТО ги спря бързо и лесно. В Мръконич Град, РС, паднала ракета "въздух-земя" на близък хълм над града. Разтресъл се града, а сърбите си казали: До тука сме!
Ако не спрем, ще ни затрият. Сърби ми казаха това.

Както знаеш Санде, проблемите са много дълбоки и СИСТЕМНИ. Без промяна на начина ни живот, все ще успяват да ни правят на маймуни, щото точно това направиха в Югославия.

Ний на Балканите сме строги индивидуалисти, които обаче са най-силни сплотени. Парадокс но там се крие силата и това е модела, който трябва да изграждаме.

Запазване на свещеното право на индивида и поощряване на създаването на блага чрез кооперация. Накратко това е формулата.
Подготвям статия, ще я разработим там подробно.

...работиш по тази проблематика. Ще чакам статията ти с нетърпение.

Добър разказ Саше, с фактите и поуките му. Лошото е че войните не спират. Това-човекът, е както казват и венец на природата, и най-долното същество! Не много далеч от нас пак гори, и пожарът се разраства...

Както виждаме, войните по света не спират. Дай боже, да са по-далече от нас, пък всеки с късмета си...

Не е за пръв път животинките да си чакат стопанина.Какво чудно има.

И принизяват човека до най-нисшото същество.

А тези две животинки са оцелели от обич и вярност – неща, които липсват на нас, хората...

Поздравления, Санде!
Със сърцето си пишеш...

Обикновено го чакат. Особено, когато са гладни.

Прекалено силно ми се струва да направим заключението, че любовта и верноста липсват на хората.
Имиа хора и хора, кучета и кучета. За кучетата ми е по-лесно. Кучетата са огледалото на човека. Какъвто е човека - такива са и кучетата.
Но за човека, това много хитро, коварно и егоистично същество, не съм сигурен.
Не зная какво да кажа.

Поради невъзможност да напиша нещо свързано, измислено от моята глава, ти подарявам това:

"ЛАЗАР: Пулсът е забавен. Престоят в крушата върви нормално, но пулсът е отслабнал! Очите ми не виждат много ясно, май пак започна да вали. Вали, вали, снегът наоколо е опаковал всичко, покой цари в природата и само аз, изглежда, дето още ръкомахам, за да се топля!... Ето на, свободно ръкомахам, угрозата под крушата е мъртва, аз имам вече пълна свобода да действам, съвсем спокойно мога да се спусна на земята. Животът ми премина в спор с кучето, но благодарение на дървото не паднах ниско в своя спор, запазих свойта висота. Дали ще каже някой ден: имало някога един Лазар, целия си живот той прекарал в една круша и от крушата водил спор с кучето си, своя най-добър приятел. Така съдбата го наказа затуй, че на приятелството е изневерил, на най-верния другар смърт е пожелал... Едва ли някога мен някой ще ме спомене! Едва ли и сега ме споменават, споменът за мен навярно отдавна е умрял и само костите му се белеят. В изгнание прекарах цял живот, в безсмислен спор и опити изгубеното отново да си върна. Сега разбирам, че изгубиш ли веднъж доверие, изгубваш го завинаги! Ето как един безсмислен спор с куче превърна се за мен в урок и притча с дълбоко поучение. Излиза, че Лазар спечели двубоя с кучето, но изгуби себе си! Затуй ли кукувица ме закука, за да ме предупреди, че ще кукувам цял живот в дивячката в спор с кучето и в безсмислено единоборство? Кого си победил? Виж цялата мизерия на твоите усилия и твоето отшелничество! Теренът под дървото е свободен, но за кого? За мене ли? Защо да слизам? Животът си изтече под дървото, войници отгърмяха с марш, децата с песен минаха оттук, запътени към своята зора, а аз стоя в гнездото и виждам вече студения си залез. Моторен шум, войска, и весел кос, летящите в небето жерави, меланхоличният кърпикожух, как всичко в спомена остана." Лазарица, Й. Радичков

И те прегръщам с това: http://www.youtube.com/watch?v=Yadd7azTJAA&feature=related

Не е истина всичко това!

ОТНОВО ХУБАВ РАЗКАЗ! Поздравления!:)))

Много ме топли одобрението ти на разказ.

Поздрави!

Ще оставя настрана това, че четейки стомахът ми се сви на топка и заседна задълго в гърлото. Защото искам акцентът на коментара ми да е върху добрия стил, с който е написан разказът:
"Представете си ги: на фона на сияещата зелена долина, препасана със сребърния колан на приказната река Сана, обрамчен от зеления гайтан на върбите, с кръгописите на птиците в синьото небе, с мержелеещите се наоколо странно и нелепо черни огнища на изгорелите къщи, стоят като божи пратеници на възстановения мир. Боже!"
Мисля, че цитатът е достачъно красноречив!
Поздрави, Санде!

Четеш го с чувството, с което е написано.

Поздрави, Приятелю от Перник!

Радвам се, че те е впечатлило, защото тук е всичко. Това е сърцето на разказа.

Благодаря ти, Поете! Забеляза този съкровен момент!

чета потресаващите неща(факти) от написаното и в мисълта ми нахлуват паралелно мисли за нашата изстрадана национална самостоятелност, която май я нямаме вече никаква. Също и стоицизма на българската жена и майка , дала толкова свидни деца за каузи, приседнала на малкото столче пред портата, очаквайки някой от мъжете на къщатата , да се завърне.

Очите ми се насълзиха... Не бих желал да философствам...

Това е трагичният образ на войната - някой чака близките си!

Радвам се, че си прочел разказа и че тази история те е резвълнувала.