ПРИКАЗКИ ЗА КУЧЕТО : ЧУЙ МЕ, ГОСПОДИ!

Ние, хората, можем само да мразим като кучето – със сини пламъци в очите, но да обичаме като кучето, ние не можем!
                                                           Йордан Радичков

Прав е големият писател: никой, освен кучето, не може да ви даде повече обич, привързаност, вярност и  всеотдайност.  При това – без тънки сметки и почти безвъзмездно. И при това -  без край и  ... докрай...Не са малко и случаите, когато и двамата – стопанина и кучето му - загиват заедно: при пожари, природни бедствия и други извънредни обстоятелства.

Кучето ви обича и ви е вярно при всякакви обстоятелства. То не се интересува, млад ли сте или стар, мъж, жена или дете сте, грозен ли сте или хубавец /хубавица/, беден ли сте или богат, здрав или болен, щастлив или нещастен, щедър или скъперник. Не се интересува от вашата националност, раса, етнос, религия. А от партийната ви   принадлежност - хептен. В това отношение неговата толерантност е безгранична..

Не познава завистта, подлостта,  измамата, изневярата, двуличието, предателството, високомерието, користта.

Не познава лошото настроение, апатията, скуката. Винаги готово за екшън  и авантюра – за  игри, надбягване, спорт, пътешествия, приключения, като форсиране на реки, катерене в планината и др.

И всичко това – за коричка хляб и паничка вода. Важното е да е сигурно. Каквото има – това е. “ Е, да не си кривим душата – не се отказваме и от нещо  повече:  всичко човешко  не ни е чуждо!” – чувам гласа на кучето.

 А пък появи ли се кокал, е, тогава вече  еуфорията е пълна – очите издават особен, скъпернически блясък и всеки натрапник, та даже и близък човек,  се посреща със застрашително ръмжене.

Кучето е съпричастно с всичко, което правите – следи с любопитство заниманията ви в градината, на двора, а особено ако нещо къкри на огнището.

При това не забравя нито за момент  главната си отговорност на пазач. Дори когато спи, ушите и ноздрите му  пресяват шумовете, звуците, миризмите, опасностите, идващи от страни. Познава гласовете на стопаните и близките, разпознава отдалече шума на приближаващия автомобил.

Тук не говорим за ловното или овчарското куче – това  е друга, много по-особена и специална тема. Тук не става дума  и за бездомните кучета – тези мили скитници, които ни гледат без укор, с изгаснала надежда и ни  прощават всичко.

За какво тогава ни е необходимо домашното куче във времената, когато “девалвира” главната му функция на пазач – във времената  на бодигардовете, видеокамерите, СОТ и пр.?

Вече казахме –за приятелството и другарството.

Все ми се струва,че Господ  и затова го е създал: да ни бъде другар, да пази живо детето в нас, докато постепнно остаряваме.

          Лошото е, че човекът като че ли е на път, да изостави своя другар, улисан в  ежедневните си грижи, тревоги, проблеми, кризи, несполуки, суети. Пак ще се обърна за помощ към голямия писател Радичков и към тревожните му призиви:

“Човек може така да върви до края на дните си, следван по петите от кучето! Но човекът - чуй ме, Господи - си прибра кравайчето, прогони кучето от себе си, нарече го с какви ли не груби думи, помияр го нарече, Господи, бездомно куче го нарече и като видя с каква радост се съешава с другите кучета, му завидя и се закани да го скопи, за да го лиши от последната му кучешка радост... Не позволявай това да се случи, Господи, ти знаеш как да се намесиш и не ни отказвай своята небесна благодат!” /от разказа “Небесна благодат”/

***