ПРИКАЗКИ  ЗА КУЧЕТО: АСТА – КАБУЛСКАТА ПРИНЦЕСА

 

 

През 80-те години бях на работа в Афганистан. Първият проблем, който възникна буквално още първия ден след пристигането ни  в афганистанската столица, бе да се  купи кола. В Кабул чужденецът не може да направи и две крачки, ако няма кола. Не че няма градски транспорт – има, даже за наша изненеда  се оказа, че улиците на столицата се кръстосваха от български автобуси “Чавдар”, знаете имаше такава марка автобуси, произвеждани в завода в Ботевград. Тези автобуси бяха новоднили българските автобусни линии, но както се вижда бяха прескочили и високите планини на Хиндокуш. Както се казва, на крилете на “пролетарския интернационализъм”.

          Но като се вземе в предвид   местният стандарт  за хигиена, за спазване на някакъв що-годе редовен график на движение, ставаше ясно, че  българо-афганистанското творение не ни върши работа. А като видиш претъпканите автобуси с незатворени поради това врати, с развяващите се   навън чалми,  отпада автоматически идеята за какъвто и да е компромис.

Колата взехме от индийското посолство, благодарение на получено съобщение в българската мисия.  Двамата  индийци, мъж и жена, облечени в националните си носии, ни изпратиха до улицата пред  дома им в един от централните кабулски квартали – “Вазир Акбар Хан”. Мъжът ми подаде ключовете на колата, “Тойота”, на 8 години, но запазена, в добър външен вид, а както се оказа по-късно и в добро състояние като цяло. Отвори предните врати и  каза с усмивка:

- Заповядайте, колата е вече ваша. И късмет!

В този момент в колата се шмугна малко кученце, прескочи на задната седалка, като радостно въртеше опашкаи и гледаше с блеснали очи.

- Аста, ела тука -  изивика я ласкаво индийката, но кучето  я гледаше с радостни очи и като че ли с подканящ поглед: “Ела и ти при мен!”

 Мъжът също започва нежно да призовава  кучето: “Ела, Аста, ела да си ходиме у дома. Ела, миличка!”

 А кучето продължава да ги гледа радостно, върти опашка, гледа с отворена  уста и изплезен език, все едно всеки момент ще проговори.

- Милата, обича много да се вози в колата и сигурно мисли, че  отиваме на разходка – каза индийката.

Двамата  продължиха настойчово да призовават кучето да излезе от колата, но очевидно без шансове  за успех: кучето се сви на кравайче и само помръдваше леко с  уши.

- Ами оставете я на нас, ако няма да си я водите в Индия – предложи Дима.

Двамата съпрузи се спогледнаха и като че в същия миг се разбраха.

- Ами, да ви я дадем -  каза колебливо мъжа.

- Ами, да ви я дадем -  каза  по-уверено жената.

           И така, Аста заживя при нас. Около една седмица боледуваше по старите си стопани. Постепенно свикваше с нас, а и ние с нея. Свикна и с българската кухня, това като че ли най-много я впечатли, особено кюфтета, пърженитe  картофи,  печеното  пиле, рибната  консерва ...

Привърза се така към Дима, че стана нейна постоянна сянка: Тя в кухнята – и Аста в кухнята, до нея, тя в хола – и Аста в хола, в краката й, тя в банята –  Аста ляга пред вратата й, тя в градината – и Аста в градината. До стола й. Да не говорим за разходките из квартала – тук празникът е пълен. И така всеки ден, неусетно, “тихо и полека”  Аста стана част от нашия живот в непознатата страна, без да досажда – деликатно, предано,  любвеобвилно.  Кучето бе като кардиограма  на настроенията в семейството и на вески един от нас и най-важното – не допускаше лошо настроение и униние: гледаше ни с такава любов, преданост и  възторг – все едно, че бяхме най важните хора на света, ако не и ... единствените!

Още първите дни стана ясно за една нейна странност -  обича да си играе в двора на къщата, но само ако има някой от нас. Иначе не. Прави всичко възможно да е вътре. Отначало не разбирахме това, изкарвали сме я насила навън, особено сутрин – когато отиваме на работа. Тя се подчинява, но ни гледа с някакъв стаен в очите й непонятен страх. Скоро се изхитри, скриваше се под леглото или на някакво закътано място в къщата и не отговаряше на никакви повиквания. Скътаваше се точно навреме, нито по-рано, нито  по-късно, а минута преди да напуснем къщата. “Явлението” ни обясни ветеринарният лекар Братан Резашки. Кучето според него е претърпяло силен стрес от взрив и е развило свръхчувствителност  към този звук. А звукът от далечни взривове бе част от “звуковата картина” на Кабул. Ние бяхме свикнали на тези звукове, приличащи на ехо от взривове  в далечни кариери, но с каква чудовищна сила отекваха в малката главица на това същество!

.         Преживяхве заедно и реални взривове в близост и ракетни обстрели.

И всички възможни празници. За Аста това бяха, разбира се, истински пиршества. Поставяхме й бюдото на широк поднос или тепсия и тя се хранеше с изисканите маниери на истинска принцеса. Случвало се е, когото сме сами, или с много близки приятели, да сяда  с нас и на масата и тя го приемаше това за нормално. Хранеше се внимателно  и, пак ще кажа, с "аристократични маниери". Затова започнахме да я наричаме не куче, а "тотуче", т.е. куче, което не знае, че е куче, куче-човек.

Стана майка – веднъж. Родиха се три красиви, пъргави и игриви кученца, досущ като нея. Гледаше ги грижливо и с истинска майчина любов. Но не повтори. Стори й се доста голяма тази авантюра.

И досега се чудя: ние ли дадохме на това кученце грижа, внимание и любов, или тази малка топчица живот ни даде на нас нежност, упование, обич, каквато в чист вид  съществува само някъде  там – в природата.

Дойде врме за раздяла. Ах, тези раздели, ах, тази малка смърт!  ...

Уговорихме се с приятели да им дадем Аста. Но ... се случи друго.

Колата продадохме на индийци. Ще кажете: “Айде стига, бе!”... Но така беше... Както казват: Неведоми са пътищата господни! Но!

Дойдоха хората, излязохме на улицата. Отворих предните врати на “тойотката”, дадох ключа на мъжа с думите:

- Заповядайте, колата е вече ваша. И късмет!

В този момент всички видяхме как  в колата се шмугна  Аста, прескочи на задната седалка, като радостно въртеше опашкаи и гледаше с блеснали очи.

... И се повтори същата сцена, като тази от преди ... три години. Само, че този път ние увещавахме Аста да слезе, а индийците се чудеха какво става. Обяснихме им.

Тогава двамата се спогледнаха и младата жена каза с усмивка:

- А защо не ни я дадете, ще се грижим за нея както трябва, а и децата ще  се радват много.

          Този път ние с Дима се спогледнахме: какво пък, не е лошо, кучето има опит с индийци, “знае езици”, а и децата им ще го обичат.

Затвориха вратите и колата потегли. Аста ни гледаше през задното стъкло с изненада, объркване  и учудване, образът и постопенно избледнянаше, докато колата се скри зад завоя.

Ние си тръгнахме. Накъде?

Откъде да знам. Нанякъде ...

 

 

 

О, тази тема ми е малко болна.Имах си и аз една такава принцеса, цели 18 години.И от 2 години, на мога да я прежаля.То си е мъка, както загуба на близък.
Мисля, никога да не си вземам повече животно в къщи.
Много хубаво разказваш!
Беше ми приятно да прочета!
Хубав, светъл и спорен ден!:-)

Права си. Когато някой ни попита да си вземе ли куче, ние казваме:не! И обясняваме на човека, че влиза в опасна авантюра, не знае какво го очаква, има не много, но строги задължения. Ако подценява въпроса и реално няма сетива за любов към кучето, добре... Но лошо за кучето. Ако е обратното, като при нашия случай, става зависим ..., като наркоман. Кучето му влиза в душата, а като умре, страда като за жив човек.
Ние не знаехме, че обичаме кучета. Баща ми мразеше кучета. Аста отключи това чувство в нас, където го е имало винаги.

Обичта, с която животинките даряват човека е неповторима...

... това засега ми е една от предпочитаните теми. За мен тя е темата за човека, за най-интимните и недостъпни кътчета на неговата душа. За това, което той даже не знае за себе си. Имало е един писател на времето - Георги Стаматов. Той говори за тези кътчета, където човек сам не смее да надникне.
Бъди жив и здрав!

Няма по-добро, любящо,благодарно и всеотдайно същество!
Поздрави!

--- и се започва ...Един дълъг сериал, в който няма умора, скука, инерция... Интересното е, че кучето поддържа интригата, емоцията, любовта. Има изненади, но приятни. Но има край, всичко има край.

Благодаря за посещението и споделянето.

Ако не бяхме намерили нашето куче на другия ден, след като се загуби на Витоша, сигурно до днес щях да го мисля.
Дори и да е периферна темата, според теб.

Тогава мислехме повече за трудностите и неудобствата около пътуването, при положение,че няма директен полет.
А темата за мен не е периферна, а даже много предпочитана, иска ми се да подготвя една книжка с къси разкази за кучета. В София и като цяло и в България има невероятно много хора, които имат домашни любимци и въобще имат отношение към кучетата. Периферна я смятам за Блога и това си личи по слабия интерес към тази тема. Или не съумяваме ние, които пишеме за кучета, да предизвикаме по-висок интерес.

Поздрави за теб и хубав ден!

Добре, че приказката завърши добре!Четях я със свита душа, защото много обичаме животните(кучета, котки, гълъби)!Отгледохме от -до три кучета, живяха 12, 16 и 17 години.Останаха само снимките им.Чудя се как не умряхме с тях!Но Господ е определил кой колко да живее!Ние хората- забравяме! Благодаря за топлия разказ, поел даже студът или горещината на афганистанските скали!

Целувам ви ръката.

:(

А животът понякога никак не е романтичен. Далече е Афганистан. Далече. А на връщане за България минавахме през Индия, Кувейт, с престои от по няколко дни. И става много сложно да пътуваш с куче, било то малко и вазпитано като Аста.

Поздрави на Смолян!

Чудесен разказ, мисля си, че това куче Ви е направил престоя в Кабул по-малко стресов и по-интересен.Поздрави!!