"И това ще мине!" -
безплодни приятелски опити за утеха...
Най-вече от неразбиране
и поради изконният страх на човека от болката.

Като че ли любовта е някаква болест...
Като че ли оцеляването и комфорта
са единствено важните...

Но аз не искам
и няма да позволя
да отминеш за мен.
А още по-малко
това между нас.

Честно казано в живота ми отминаха немалко неща.
Разни заблуди, подхлъзвания и падания.
Рани, представи, идеи и каузи.
Души, в които се влагах.
(Или не са изтекли безследно,
щом са ме оформили белезите от тях)

Този път няма да мине!

И какво от това, 
че невъзможността значи
да се задъхвам раздиращо
на всяко вдишване и с всеки фотон светлина.
Ежесекундно, ежечасно, ежедневно и непрестанно.

Все пак 
аз
измечтах, измолих и изсънувах
именно безпределна,
необикновена и без_крайна любов.
Която познавах, разпознах и познавам.
Ти.

И по този начин не сме се загубили.
Налична е (навярно измислена?) заедност.
Отвъд общоприети закони, пространства и времена.
В един друг свят. На един връх. Нашият.
Хълма посред разпънатото ни сърце.
(Което, като сбъдване, костване и факт,
не я ли превръща и подпечатва
неоспоримо като пълна истина?)

Това е изборът ми.

А имам право на един.
В единствения ми живот.
Раздвояването и колебанието са от нечистия.

А Онзи, на Когото сме, 
да промисля и да дава сили.
И следващия дъх. Ако поиска.
---------


Блогът ми е затворен за коментари