Тръгвам си от нощното заведение, а навън започва да вали. Махам на първото такси и се свивам вътре.Тихо е, само бръмченето на мотора напомня, че съм още жива. Светофар в червено и спираме. Сега само дъждът е този, който нарушава тишината ми. Малки капчици почукват по стъклата. Шофоьорът ме пита имам ли против да запали цигара. Едвам го чувам. Поклащам механично глава. Замислям се за нещата, които се случват в този момент някъде. Замислям се за хората, за техните настроения, за това колко празнуват сега и колко ли плачат.Замислих се себе си и за малкото мигове, в които мога да остана на саме със себе си.Опитвам се да погледна вътре в мен и да видя оставих ли нещо скрито или всичко показах.Търся себе си в хората. Обичам да изследвам лицата им.Така тихо,тайно, вниквам в блуждаещите им очи, като алчен воайор ги наблюдавам и се опитвам да разгадая какво чувстват, за какво мислят. Лица...Всичко е изписано върху тях. Поглеждам шофьора за пръв път, откакто се качих в таксито. Млад мъж, около 30. Може би някъде го чака съпруга, дете. Може и никой да не го чака, може би затова предпочита нощните курсове. Пореден светофар. Момче и момиче до него-смеят се. Може би тя вече си се представя в бяла рокля, а той как някъде друга го чака. Колко ли време ще бъдат още заедно? Сетих се за приятелката си и за провалената и сватба. Спомних си лицето и и се почувствах нищожна. Дъждът...Носи хиляди спомени, носи миризма на отминаващата пролет, на загубена невинност, на откъснати цветя- измива прахта на целият град. Някои не могат да спят, когато вали, за други това е най-добрата почивка. Сгушена на задната седалка размишлявам. Не ми се прибира. Исками се да пропътувам из целият град, без посока, без време и място.Чувствам как времето се изплъзва и не оставя следи. За това искам още малко време за себе си. Искам да си подаря частица вечност, която да запазя. Като се замсиля нямам нужда от нищо. Имам семейство, дом и приятели. Но нямам време. Нямам време, в което да почувствам,че имам себе си, че не съм просто притурка в живота на хората. За това толкова ценя моментите си на усамотение, това са миговете ми за равносметка за това колко малко съм дала, а колко много съм получила...
Пристигнах. Плащам на бързо на шофьора и поглеждам към прозореца. Знам, че не спиш и ме чакаш-винаги. Но още малко,още малко ще остана със себе си. Ще поседна на мократа пейка пред нас. Само още миг за мен и една цигара безвремие. И после си идвам. Заспивай спокоен...