Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.01.2015 16:09 - Една велика книга!
Автор: sande Категория: Изкуство   
Прочетен: 9093 Коментари: 16 Гласове:
15

Последна промяна: 28.01.2015 07:53

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Една велика книга!

image

 

По повод „Дневник по Балканските войни през 1912 и 1913 г.” на свещ. Христо Кондоферски

Христо Христов

    Не, не преувеличавам. Книгата – „Дневник по Балканските войни през 1912 г. и 1913 г.” на свещеника от Самоков Христо Зафиров Кондоферски, излязла от печат в края на 2012 г., е една от най-забележителните книги, писани в последните сто и повече години. По своя замисъл, идея, осъществяване и значимост тя се родее със „Записките по българските въстания” на Захари Стоянов, с „Житие и страдание” на „грешния” Софроний Врачански, със спомените на поп Минчо Кънчев и дори в не малка степен и с „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски.
    Авторът, свещеник от Самоков, доброволец – участник в Балканските войни като военен свещеник при
III бригаден лазарет на 7-а Рилска дивизия, от първия до последния ден на войните най-добросъвестно си е водел дневник. И този дневник е най-живото свидетелство на всичко преживяно не само от самоковските войници, на героизма, на себеотрицанието за осъществяване на идеята да бъдат освободени останалите под робство български земи, за безбройните именни и безименни жертви, за обикновените, но и трогателни неща от военния живот, за трагедията…
Дневникът на свещeнник Кондоферски не предоставя само факти, а е израз на една велика и в същото време трагична епоха. Авторът е виждал и откривал всичко в своето военно ежедневие. Имал е доста висока преценка за всичко ставащо в тези дни. Човешка! Умеел е да разказва увлекателно за войниците, за офицерите с техните специфични човешки характери, добродетели и пороци.
На всяка страница на „Дневника” се откриват описания, които потвърждават писателския талант на свещ. Кондоферски.
   Още от първия ден на войната – 17.
IX.1912 г., освен всичко – разгласяването й от градския глашатай и мобилизирането на цялата армия от десети набор до последния 33-и, авторът не е подценил и друго. „Цяла нощ се чуваха викове и песни от пияни запасни войници по улиците, които може би са гледали от чашката да подобрят за момент положението, в което ще оставят домашните си.” /с. 9/
   Първоначално свещинник Кондоферски не е бил определен да участва във войната с Турция. Но поради неявяването на друг духовник, негов познат, доброволно се записал да го замести, „та по такъв начин да услужа в този критичен момент хем на отечеството, хем на събрата отец Стефан, който може би не се яви навреме по причина, че няма на кого да остави сирачетата си”. /с. 11/
  Кондоферски не се смята за герой. Чувството му за историчност пък наистина го родее с великите български възрожденци. Самата Балканска война е израз на най-патриотичните възрожденски идеали.
  Свещенник Христо Кондоферски описва своите патила, но на фона на всичко, от което са предизвикани. Той не е само наблюдател, който е имал специфичната задача да вдъхва кураж у българските юнаци, оставили дом и семейство и тръгнали да стават курбан за свободата на останалите под робство свои сънародници, а починалите да погребва с подобаващо човешко и християнско достойнство.
  Стилът на описания е малко особен от гледна точка на съвременния български език. Но да не забравяме – неговото време е по-близко до Възраждането, отколкото до нашето време. В описанията си той използва думи и изрази, вярно – популярни самоковски, но вече позабравени, та се е налагала редакторска намеса за поясняването им /като самоковското „окомигание” например/.         Кондоферски трогателно нарича близките си „милите ми” и не скрива сълзите си, когато на бойните полета получава писма от Самоков или им пише, че е добре и все си мисли за тях.
  Естествено е на война най-много да са описанията на бойни действия. И в „Дневника” ги има. Но поради специфичната ангажираност на автора написаното е свързано повече с последствията от боевете – прибирането в лазарета на ранените и… погребването с християнска церемония на убитите.
  Ето как е описан Симитлийският бой още в началото на войната. „Боят беше ужасен и продължи цели два дни – на 12 и 13 октомври /1912 г./ и без да може да се надвие едната страна… Боят беше съпроводен и с проливен дъжд, тъй щото момчетата, сражавайки се, лежаха в окопите, потънали във вода.”
И продължава: „На 13-и погребах едно момче от с. Голямо Бучино, Георги Велев, който умря от раните си в лазарета ни. Гробът му е в ляво от шосето, отсам моста, а близо до него след половин час болничният свещеник погреба още едно момче, починало също от раните си.” /с. 18/.
  На другия ден – 14 октомври, свещ. Кондоферски пише: „Мен още от зори изпратиха с команда да отида напред вдясно към позициите и да събера и погреба убитите от
I и IV дружина на 49-и полк… Събрах всичко 20 убити войника, които погребах тъй: в първия гроб 8 души, във втория – 11, в две редици, и чак горе на върха до с. Тросково – един войник. Всички бяха убити от куршуми и останали в окопите си, тъй както ги е довършила смъртта. Всички окопи бяха пълни с вода и гилзи. За водачи бях взел няколко местни жители, които едвам към 11 ч. вечерта ни изведоха през чудни баири и стръмнини на бивака ни в с. Крупник, в ливадите под селото, като прекарахме целия ден без хляб и при силен студ и вятър.” /с. 19). Не може да не се забележи думичката „чудни” в описанието.
  Навсякъде добросъвестният автор описва всичко. Местностите, през които минава лазаретът; някои исторически сведения, доколкото ги знае; етническият състав на градовете и селата, през които минава и където отсяда със своята болнична част. Описва характера на хората, с които се среща, отслужва молебени в местни български църкви в Егейска Македония и Източна „турска” Тракия.
  На 22.
XI.1912 г. Кондоферски пише: „Тази сутрин станах в 6 ч., събудиха ме четници, дебърлии, със своето мелодично пеене, които бяха нощес спрели тук. От 9 ч. до 11 ч. прекарах в града /Дебър/ – град много кален и неуреден. Има 3500 турски къщи, 600 гръцки, 17 български и 15 арменски и население около 24 000 души.” /с. 47/
Такива са били тези територии. Повечето села са били чисто български. Някой са били гръцки или турски. А някъде – смесени. В градовете населението е било също от трите етноса. В някои от тях е преобладавал българският. Навсякъде е имало и български църкви, с български свещеници.
Откровено отец Кондоферски е записвал всичко, също като Захари Стоянов: „Като дълбаех калта с дълги дрехи, до толкоз бях отпаднал, щото от мъка много пъти си казвах: „Ексик да е този убийствен живот!” Но твърда душа, изтърпя се.” /с. 83/
  А на 18.
I.1913 г. Кондоферски между другото пише: „Офицерът на парковия взвод от 13-и полк предаде тази новина: В понеделник сутринта, в 7 ч., нашите войски ще почнат бомбардировката на Одрин, настъпление към Галиполи и отбраната на Чаталджанските позиции. Заповедта за новите действия била дадена, а сега само в приготовление ще се очаква уречения ден и час.” /с. 84/
Казано толкова обикновено, а всъщност именно в това е величието.
  На 19.
I.1913 г. в дневника между другите данни пише: „От убитите турски войници и офицери при Демир Хисар намерени пари, револвери, часовник, портфейл и табакера се намират у д-р Кермекчиев и у Ив. Радомирски” /с. 87/ – точно, откровено, независимо от военното време, от религиозната и етническата разлика. Да си спомним за тефтерчето на Васил Левски, в което той също всичко е записвал.
  По–нататък, на 24.
I.1913 г., в дневника си, между другото, Кондоферски пише: „Щабът на бригадата ни е в село Ексимил. Към 2,30 ч., когато бяхме се разположили под селото и трите бригадни лазарета, изфуча една морска граната край и над нас, като се зарови доста далече зад нас, та инстинктивно се наведох на едната си страна да се запазя от нея.  Такива флотски снаряди последваха много, но не така вече се плашех. Донесоха, че турците обстрелвали от флотата си село Ексимил и гранатите се пръснали точно в селото, та последва голяма суматоха и имало там много убити хора.” /с. 93/
  „Тутакси след това заедно с отец Иван се изкачихме на височината над селото и оттам ясно наблюдавахме броненосеца, който още продължаваше обстрелването на Ексимил… Отгоре много добре се виждаше Мраморното море, азиатския бряг и целия Сароски залив и Галиполски полуостров. Ех, каква хубава гледка представляваха те!” /пак там/
  Поет е бил Христо Кондоферски. Виждал е красотата и й се възхищавал, въпреки човешката суета. И продължава: ”Към 12 ч. след полунощ откъм крепостта на гр. Булаир се чуха два топовни гърмежа, а след това последваха много пушечни, които в нощната тишина произвеждаха грозен екот.” /пак там/
И по-нататък: „Бомбардировката трая час и половина, като обстреляха и нашите позиции от Мраморно море чак до над селото; селото го съсипаха, поне така изглеждаше от тук… Едната черква съборили и много къщи разкъртили и запалили със снарядите… Грозно свиреха, но при все това всеки гръм посрещахме със смях и шеги.” /с. 94/
  Колкото и странно да е, и в най-страшните моменти на Булаир е имало и място за смях и шеги, нещо, което не е незабелязано от автора. Дори когато едно товарно муле, уплашено от силния трясък на битката, припаднало и предизвикало всеобщ смях – весела гротеска сред невероятните трясъци.
И все пак в страшната битка е имало и място за страх. Свещ. Кондоферски не е сметнал за нужно да отмине този човешки феномен. „Днешното сражение е най-ожесточеното за 7-а дивизия. И ето, започнаха да дохождат цяла маса ранени, които всяха цял трепет в пункта ни. Най-много се уплашихме, кога видяхме капитан Цура да бяга с картечницата и отиде да заеме позиция зад моста. Увлечени от неговия лош пример, всичко бяхме за миг събрали и бяхме готови да го последваме, но като дойде подполковник Казалмъшев, нахока началстващите и наби с бича си много войници, като накара едни веднага да отидат с носилки за ранени, а другите – да приготвят в палатките помещение за легло на ранените. Сега всеки бързаше да помогне с нещо.” /с. 97/
  И героите са хора, разбира го чудесно отец Кондоферски, със своите човешки достойнства и недостатъци. Защото и най-смелите имат сълзи. „От ранените един беше умрял по пътя, казваше се Петър Ст. Петелов от 15-а рота, 4-и взвод, 22-и полк, родом от с. Ветрен, у когото намерихме 20 лв. и едно писмо от жена му Митра Петрова. Погребахме го с отец Иван до бивака ни, на могилката.” /пак там/
„Могилката” – пише свещ. Кондоферски – умалителната форма на могила. Това е отношение към загубилия живота си млад човек в името на голямата идея.
  След това обаче започнали да „дохождат” все повече ранени. „Грозна олелия идеше от вайкане и аз, като че ли предчувствах, че нещо зло ще ме сполети този ден, та постоянно гледах да видя из ранените брата си.
  Всички познати войници от 22-и полк ме гледаха някак си съжалително, като отбягваха всякакъв разговор с мен…. докато най-сетне отец Иван ми обади същински как стои работата с брата ми – че е паднал убит от неприятелски куршум близо до чифлика откъм морето, пронизан през гърдите… Плачех като дете и не можех да намеря място, где да спра. Тъй осъмнах. А докторите чак до 2 часа след полунощ непрестанно работеха, като превързваха и спираха кръвта на ранените юнаци, всички на брой 460 души, числящи се към 22-и, 13-и и 49-и полк.” /с. 98/
  На другия ден – 27.
I.1912 г., отец Кондоферски намира на бойното поле убития си брат – Иван Кондоферски. „Около него надолу по ската и хармана до чифлика е маса лешове и лешове, от които много повече турски.” /с. 98/
  Трогателно и неповторимо е описанието на погребението на брата на свещеника – Иван, чието име е изписано по-късно на паметна плоча на читалището сред имената на много други самоковски герои. Но някак си незабележимо. Свещеникът прибира, за да ги върне /ако и той се върне жив/, и нещата, които взема от убития си брат – „лъжицата, гребенчето, кесийката, четчето за мустака, ножчето, едни скъсани, но дебели чорапи и всичките му писма, между които беше и портретът на многообичната му млада съпруга Люба.” /с. 98/
  Войната уж отивала към своя край. Българската войска побеждавала своя вековен поробител – Османската империя, подпомагана от съюзниците Гърция и Сърбия, но нещата между съюзниците не вървели добре. Всеки от тях искал повече. На 2.
III.1913 г. Кондоферски пише: „Днес дохожда при нас аптекарят капитан Кантарджиев, идващ от гр. Серес, който ни разказа за нежелателните кървави разправии между нашите и гърците за правото на властта в гр. Нигрита. От наша страна е имало убити 180 души, а гърци, избити с нашия артилерийски огън – около 600 души”. /с. 138/

image

Внукът на автора Александър Кондоферски, инициатор и възложител на отпечатването на книгата

  Но боевете към сърцето на Османската империя продължавали. На 18.III.1913 г. отец Кондоферски е записал: „Днес слънцето грееше, но от вятъра беше студено и неприятно за ходене по полето. Вчера бяха погребани 100 турски трупа и 1 наш войник от 13-и полк, изгубил се след боя. Нашите войници разказвали на турските за падането на Одрин, защото и до сега нищо не знаели.   Един офицер даже заплакал, като чул за съдбата на Одрин; имал там брат, който сега е пленен, а може би и убит. Запитали и как сме прекарали студовете, като заявили, че те много пострадали… Днес все още няма примирие, но и гърмежи няма. По телефона узнахме много неща за нашите подвизи тези дни на нашите войски при Чаталджа”. /с. 150/
  Невероятно, но факт – противниците в определени моменти биха могли да бъдат и приятели. И това също добросъвестно е забелязано от автора на „Дневника”.
  А на 1.І
V.1913 г. той е записал: „Нов месец, нов късмет: тази заран ни зарадваха с официална новина, че от днес военните действия се прекратяват. Ще излезе комисия да определи демаркационната линия и ще се започне скоро довършването на мира.” /с. 157/
  А на 18.
V.1913 г. се получила официална телеграма, с която се съобщавало, че мирът между Турция и всички съюзници е подписан. Телеграмата завършвала: „Да живее България, да живее цар Фердинанд” /с. 184/. За това малко несигурно – заради многото лъжи, но и с не скрита радост пише отец Кондоферски.
  На връщане от фронта, уж вече при по-спокойна обстановка, той пак, заедно с другите войскови части, спирал за по ден-два в различни градове, обхождал ги и описвал всичко, което му правело впечатление. На 31.
V.1913 г. е записал: „Към 8 ч. пристигнахме на гара Драма, гдето тренът престоя до 1,45 ч. след полунощ. Използвах това време, та влязох на лампа в града, който е половин час далеч от гарата, вдясно. Нахраних се в една млекарница и обиколих някои от градските квартали. Улиците са чисти, калдъръмени и прави, не къси. Населението брои 12 000 души, от които болшинството са турци, след тях гъркомани и около 60 къщи чисти българи, които си имат един свещеник… който ми се видя доста груб и горд българин.” /с. 193/
  Отец Кондоферски, макар и религиозно лице, не е идеалист в широко известния смисъл, а реалист, с подчертано чувство за истина и историчност.
  А истината ставала все по-неприемлива. На 9.
VI.1913 г., връщайки се от Булаир, и спирайки близо до Кочани, Кондоферски отбелязва: „През тази малка почивка аз влязох с коня си в града с цел да го изуча. Градът ми направи недобро впечатление със своите паянтови сгради. Броят 900 къщи, от които по равно турски и български. Тук, в чаршията, е станало прочутото и историческо миналогодишно Кочанско клане, което стана и причина за движението в балканските страни в полза на война с Турция… И тъй, откак сме тръгнали на 18 май от Булаирските позиции, едва сега се установихме тук пак на позиции, но не вече срещу турците, а срещу нови неприятели – сърбите, които не искат да се подчинят на подписания от тях договор относно подялбата на завоюваните от Турция места. И ако не надделее благоразумието, не е чудно да осъмнем някоя сутрин при топовни гърмежи и скопчени едни за други, гуша за гуша и станем за посмешище на целия цивилизован свят.” /с. 202-203/
  Предчувствал е Кондоферски развитието на нещата, но поради чистата си съвест не е подозирал, че именно цивилизованият свят ще определя до голяма степен съдбата ни.
Започнали военни действия между сърбите и българите, на които свидетел неминуемо бил и отец Кондоферски. Ето какво е записал на 17.
VI.1913 г.: „Към 7,30 ч. докараха 48 сръбски пленници, хванати едвам след четвъртата атака… особена уплаха не се четеше по лицата им, както това се забелязваше у турските пленници, а даже се усмихваха и вежливо ни поздравяваха; бяха сигурни за живота си, толкоз повече, че се намират в християнска братска страна. Всички проклинаха виновниците за тази кървава и смъртоносна братска схватка.” /с. 207/
И по нататък в същия ден: „Само в нашия пункт превързахме 350 ранени наши войници и около 20 сръбски. От сръбчетата имаше няколко ранени с нож, от които едно наскоро след превръзката издъхна… Поисках от кмета да определи място за гроб в техните гробища (с. Соколарци), гдето го погребах при стечение на много свят от селото. Върху гроба поставих кръст и надпис „Душан Лукич от с. Жийковац, 19 полк, Крагуевачко”. По изгледа на хората и по това, че отпуснаха за гроб най-почетното място в гробищата им, заключих, че са чисти сърбомани.” /с. 208/
  Явно и този печален факт не е убягнал от съзнанието на свещеника. В тези размирни времена някои българи в същите размирни райони на Вардарска Македония, Егейска Македония, вече били повлияни от политиката на сърбизиране и съответно гърцизиране.  Други пък се турчеели. Но не малка част от тях оставали чисти българи. Достойни. И до днес.
  В края на войната, вече между сърби, гърци и българи, за която свидетелства авторът, се появил другият страшен бич – холерата, която също взела своя дял жертви…
Към края на своя „Дневник” свещeнник Кондоферски обобщава нещо, което политиците и политическите наблюдатели ще поправят по-късно и не толкова точно: „И тъй България, която се намираше на върха на славата си, сега от 5 страни обкръжена в железен обръч и при това отсечена от външния европейски свят, капитулира и трябваше по неволя да приеме изнудващия ни мир, при все че българският войник още не бе победен, а със своите железни гърди отблъскваше стократните ожесточени неприятелски атаки и като стена застана на Калиманица, Струмското дефиле, Предела и Неврокопско и не даде на неприятеля да мръдне повече ни крачка напред, даже постави го в затруднено положение с обхода, който за гърците беше като същински капан.” /с. 220/
И малко по-горе: „А пък откъм север нашите подли съседи румънците, уж като умиротворители, навлязоха в Северна незащитена България, която изцяло окупираха; скъсаха железопътното, телеграфно и пощенско съобщение и за няколко дни ненаказано прехвърлиха Стара планина при Арабаконак и се явиха разедите им чак пред София, с. Враждебна.” /пак там/
  Това, което български войни завоювали с кръвта си, оставяйки хиляди знайни и незнайни гробове и побеждавайки вековния си враг, непобедени, трябвало да отстъпят пред коварството, недобросъседството и най-вече пред некадърността на българските политици.
Отец Кондоферски е видял с очите си и осъществяването на някои от важните и деликатни политически идеи от неговото време, недоразуменията при реализацията на които още веднага забелязал и отбелязал в „Дневника” на 4.
VI.1913 г. Коментарът на следващите редове е излишен; последиците от действията, за които става дума по-долу, са живи и днес: „Подир 2,30 часа се измъкнахме от дефилето и се спряхме под с. Крупник. Аз и още няколко души се отбихме за малко в селото, гдето хубаво се наобядвахме с печено месо и се подкрепихме с кресненско вино. Всичкото население от това турско село се е повърнало в своите оголели и ограбени къщи и за да бъде по сигурно за живота си, приело православието, като всички, стари и млади, се изпокръстили. Влязох в разговор с новите християни, като можах да разбера, че доста нетърпеливо понасят новата религия и уредба. Запознах се с младия им учител и учителка, но просветата в религиозно и културно отношение върви много мудно; ще се иска за това време, такт и търпение. Свещеникът е от държавните и живее в с. Симитли. Джамията е обърната на черква и се посещава съвсем малко и то насилнически събират в нея новите християни с камшик. Селянките, при все че ходеха открити в шамии, когато разговарях с тях, гледаха или да си турнат ръцете на очите, или да се завърнат с гърба към мене, или да застанат зад някой плет. Булото до толкоз им е станало присъщо, щото още не могат да се помирят без него. Според мен много голяма грешка е направена и от синод, и от правителство, за гдето се е толкоз прибързало с покръстването на тези мохамедани, от които ще имаме само вреда, а не и някаква полза!” /с. 197/
В онова време религията е определяла и етноса. Авторът не допускам да не е знаел, че тези хора всъщност са българи, макар и мюсюлмани. Помаци.
  В началото на август 1913 г. „Дневникът” на отец Кондоферски завършва. Но не завършват чувството, настроението, размисълът у този, който го прочете. А точно тогава те започват с нова сила, защото всеки човек е длъжен да знае повече да своите предшественици. За истината за тяхното битие, за техните саможертви, страдания и мечти, заради които ни има на тази земя, наречена от памтивека България. И за нейната днешна съдба. „Дневникът” на свещ. Христо Кондоферски е книга, която всеки самоковец, а защо не и българин, трябва да прочете.

http://vestnikpriatel.com/%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B0/

 


 image
ПОКЛОН!












Гласувай:
15



1. vladun - Ценно, благодаря, Санде!
26.01.2015 16:38
Ценно, благодаря, Санде!
цитирай
2. veninski - Дневникът” на свещ. Христо Конд...
26.01.2015 16:57
Дневникът” на свещ. Христо Кондоферски е книга, която всеки самоковец, а защо не и българин, трябва да прочете.

Напълно споделям това мнение.
Благодаря ти за линка, приятелю!
цитирай
3. kalin8 - Привет!
26.01.2015 17:12
Много интересно повествование! И много ценно от историческа гледна точка!
Благодаря и аз!
Б.
цитирай
4. zvezdichka - Интересна информация ни даваш Сашо!
26.01.2015 18:54
Хубавото е, че този свещеник е осъзнавал нуждата да записва и така е оставил спомен за поколенията, а и още повече , че по време на военни действия много от случилите се събития остават безименни. И сега има хора, които не са научили къде са починали техните бащи и дядовци, къде са погребани. А този човек е свидетел за паметта!
цитирай
5. tota - Този дневник получи гласност тъкмо навреме
26.01.2015 19:00
Сякаш свещеникът оживява чрез спомените си за да осветли още един път истинските събития от войната, водена в името за постигането на националния идеал - всички български земи да са свободни и да се съберат в едно. Войната, на която българските синове са тръгвали с музика и песни. Няма друга такава война, в която войните да отиват на смърт съпроводени от музика и с посланието да освободят останалите поробени свои братя българи.
Защо казвам навреме? Защото през м. ноември 2014 година излезе от печат една друга книга срещу освободителния характер на Балканската война, която се разпространява тайно в джамиите на Родопите. Исмен Реджепов, който е неин автор, твърди, че е бил близък с писателя Николай Хайтов.
Книгата със заглавие "Балканските войни в Родопите 1912-1913 г." е първото издание на основаната неотдавна неправителствена организация "Европейски институт Помак. Според автора й, войната не освобождава българите-мюсюлмани, а напротив - тя е насочена срещу тях. Това е така, защото, според автора й, Турция била готова и отстъпила доброволно Родопите на България, но българите християни извършили геноцид над "помаците", като клали, прогонвали и палили цели села.
Читатели определят книгата едновременно като „промарксическа и проислямистка".
Авторът твърди, че "в основата на исляма е заложена ценностна система, която я превръща в световна господстваща система". В доказателство на своята теза Реджепов привежда спомени, които се оказват реминисценции на събития от османско време, но с нов прочит, който ги свързва с българската войска... повече за книгата тук: http://rodopi24.blogspot.com/2012/11/blog-post_8146.html
Задавам си въпроса: Кому ли е необходим този прочит на войната? Кой ли е поръчителят на написването на тази книга, която цели противопоставянето на българи срещу българи. Нима не е известно, че редом един до друг са се сражавали в боевете.
Дневникът” на свещеник Христо Кондоферски е книга, която всеки самоковец, а защо не и българин, трябва да прочете за да се докосне до самата война. И да намери не само отговор на зададените от мен въпроси, а да се пренесе на самото бойно бойно поле. Където младите българи тогава са срещали лице в лице смъртта и са пренесли своя млад живот в името на националния идеал - България да е свободна и цяла.
цитирай
6. sande - Адреса!
27.01.2015 11:04
АДРЕС: e-mail: priatel@abv.bg

“Приятел-Самоков “ООД

Издателски № 88
Надка Вардаррова
цитирай
7. stela50 - Поклон пред людете, които в изпитанието са останали хора !
27.01.2015 12:02
...Ние сме длъжници на героите-светци, дали живота си за обединението
на България! Нека сторим дълбок поклон пред тези страдалци –
чеда на майка България…
Да прочетем тази книга и да изпълним своя синовен дълг.
ДА НЕ ЗАБРАВЯМЕ!”
ПОКЛОН !
цитирай
8. sande - Примерът на мъртвите ни деди ...
27.01.2015 18:27
Книгата-дневник на свещеник Христо Кондоферски трябва да се вдигне до небесата. Представете си само смъртта на брат му. На хълм, на фона на Егейско море. Под сините облаци. На фона на разпарчетисаните и почернели села. Изкопават войниците гроба. Копае се трудно, земята е каменна. Негостоприемна. Свещеник Христо претърсва джобовете на брат си. Взема каквото има. Поставя в гроба по нещо. Може би манерка с вода. Или писмо от жената на брат си. В този момент от кораб в морето се започва стрелба. Христо се хвърля в гроба. Ляга върху брат си. Себе си ли спасява отеца или брат си спасява? А не спасяват двамата - мъртвия брат Иван и отец Кондоферски спасяват българската земя! Бранят я на живот и смърт! ... Къде го има това? Това са велики картини, разплакващи всяко българско сърце.....
Със сълзи и кръв са написани тези редове ... И с огън!
Това е картина, която човек дори не може да си представи, че се е случила.
Да.А такива картини в книгата има много. Те трябва да се извадят от пепелта. И да бъдат осветени – с нежна и скръбна светлина, падащата от кубетата на старинен храм, с преклонение и любов. Мъртвите ще ни помогннат на нас, живите!

цитирай
9. sande - Един завет („Заветът на дед...
28.01.2015 07:33
Един завет

(„Заветът на дедите“)

Текст: Иван П. Йончев – 1915
Музика: Георги Шагунов -1919

Един завет,
Оставили са нам дедите,
Велик завет,
Написан с кървав меч,
Деца на родний край,
Пазете си земите,
Бранете ги,
От близо и далеч.

И тоз завет,
На миналото грял е в дните
Кат дивен фар
И вожд той бил е драг,
На всички тез,
Кои загинаха в борбите,
На грешний свят
Презрели бащин праг.

И не ли той,
Под родно знаме днес войските
Събира пак?
И не ли тоз свещен завет
На всички тям
Съгрявал е душите,
Без жал да мрат
За бащин край рожден?
цитирай
10. sande - Заветът на дедите!
28.01.2015 07:40
Един завет!

https://www.youtube.com/watch?v=o04_VDfKwzM
цитирай
11. sande - Един завет! Заветът на дедите!
28.01.2015 07:54
https://www.youtube.com/watch?v=UZ4LV0iVmEU
цитирай
12. sande - Един завет оставили са нам дедите! Велик завет!
28.01.2015 08:21
https://www.youtube.com/watch?v=Qrq6M46W5As
цитирай
13. sande - Самоковският поет Йончев!
28.01.2015 08:27
http://vestnikpriatel.com/%D0%B7%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%B5%D1%86/
цитирай
14. sande - Бдинци, лъвове, титани!
28.01.2015 08:39
https://www.youtube.com/watch?v=SBCex7fqUf8
цитирай
15. sande - Булаир - марш!
28.01.2015 11:43
https://www.youtube.com/watch?v=B6QITfvCcpE
цитирай
16. sande - Кървава зора вестява страшен бой!
28.01.2015 11:52
Bulgaria -Marsh -Кървава зора вестява страшен бой и кървав път, готови пак за нова слава Рилци в бой ще полeтят ! Пред стените Булаирски в неравна люта бран ние славно победихме в боя тебе, вража зган!Тежки гаубици тряскат крачи полкът Рилски твърд! Нас гранати хич не стряскат нас не плаши даже смърт.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: sande
Категория: Изкуство
Прочетен: 2668277
Постинги: 183
Коментари: 5706
Гласове: 11704
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031