Прочетен: 18129 Коментари: 57 Гласове:
Последна промяна: 12.01.2015 14:09
ПРИКАЗКИ ЗА КУЧЕТО: ЖЕСТОКОСТ
Всички не само знаете, но и изпитахте теглилата на тази зима:дълга, тягостна, мъчителна. Затова ще ви спестя описанието й. Стойчо също се измъчи. Постоянно мислеше за вилата си в село N. Вече четири месеца не бе я навестявал и се безпокоеше как е оцеляла на тежките снегове, на снежните виелици. А и на опасността от крадци. Чували сте поговорката: “Един гледа сватба, друг брадва.” Та какво по-удобно време за кражби от тази проточила се зима, когато всичко замира. Няма хора по полето, по улиците и пътищата. А и вилната зона се е смълчала, наметната с белия дебел ямурлук на снеговете, на бялата тишина. А и цялата живописна природа тук се е смълчала, сякаш се е сгушила от студа, замислена, задрямала в зимното спокойствие. Има нещо сурово, строго , но и величествено и успокояващо в нагънатата и плавна верига на хълмовете, ограждащи селцето от всички страни. От южната страна този хоровод се води от хълмовете на “Божурино”,“Врътежката” и “Команица”. Зад тях са селенията на свети Иван Рилски,селото Скрино и новоизградения манастир на името на светеца. На запад веригата продължава с последните, смалени и успокоени хълмисти вълни на Осоговската планина, на северозапад и север се виждат снежно-синкавите очертания на Конявската планина.
От изток, ах, от изток! Пред погледа ви се изправя чудния и загадъчен силует на пирамидата на “Градището” – с древна крепост и средновековната църквица “Света Богородица”. На самия връх е кацнало самотно дърво.
Зад него изгрява слънцето.
Стойчо спря старата 30-годишна “Жигула” пред желязната врата, направена от самия него, от винкел и железна мрежа. Първият катинар, завит с найлон, отключи лесно, но вторият нещо се закучи: мъжът въртя ключа във всички възможни посоки, изваждаше го, плюнчеше го, но проклетия катинар бе като блокиран. “Ей, ама съм се престарал с тези два катинара. Направо съм заключил входната врата и от себе си!” – помисли си раздразнено мъжът. Накрая извади от багажника на колата кутийка с грес, намаза ключа, пъхна го и след няколко минути, усети с облекчение, как ключът превъртя и отключи ключалката.
Стойчо влезе в двора и веднага забеляза с учудване стъпки по тънката корица от сняг, покриваща циментираната алея към вилата в дъното.
Стъпките бяха от животно. Най-вероятно от куче. “Но как е влязло вътре?”, зачуди се мъжът. Вилата бе заградена плътно от висока, два метра, желязна мрежа, а на върха по цялото протежение на оградата бе опъната бодлива тел. Вилата бе недостъпна, според Стойчо, за животни и обикновени, "редови" крадци.
На всичко отгоре следите бяха пресни. “Какво ли е това? Кой и как е успял да проникне в тази крепост?”
Кой?
В същия момент Стойчо чу яростен лай. Срещу него тичаше с оголени зъби и злобен лай куче: средно на ръст, кльощаво, направо жалко с външния си вид. Но решително. Гледаше го като враг, нахлул неочаквано в неговото лично владение, в територията,за която то бе поело доброволно охраната.
Мъжът бе слисан от тази неочаквана и непонятна реакция на непознатия пес.
Кучето стоеше пред него с мрачна решителност, неумолимо и строго.
- Кой си ти,бе? Какво правиш тук? Кой те пусна тук? – запита като на шега Стойчо.
Кучето, обаче, не прие диалога: озъби му се отново и продължи да го лае настървено.
- Е е е, ама ти от дума не разбираш. Марш от тука! – извика мъжът, като му тропна няколко пъти с крак, замахна с ръка.
И като не последва никакъв отговор, Стойчо грабна първият попаднал пред очите му прът и го размаха пред очите на самоназначилия се пазач.
- Махай се! Изчезвай! – повиши тон мъжът.
Кучето отстъпи крачка назад, но не го изпускаше от очите си. Продължаваше да го лае ожесточено, заплашително, показвайки му недвусмислено, че няма на никаква цена да отстъпи.
Кучето бранеше територията си. По всичко изглеждаше, че то е приело сериозно вилата като своя отговорност и я пазеше като истински пазач.
Явно битката беше неравна. Стойчо се ядоса. “Това ли дръгливо куче ще ми се опъва? Какво си мисли?... Аз да му се уплаша?! ... На това помиярче?”
И през ум не му мина да продължи с кроткия тон, да потърси начин за сприятеляване. Нетърпелив, а и ядосан бе на кучето. Кучето като че ли също не го прие.
Тук трябва да ви кажа, че Стойчо имаше лошо мнение за кучетата. Не ги обичаше.Вредни същества. Опасни. Никому ненужни. Никаква полза от тях. Скитници и хаймани. Разнасят само болести. Баща му Йован също не обичаше кучета. В селския им дом никога не е имало кучета. Ако видеше куче да минава покрай дома им, замеряше го с камък.
Двамата се гледаха известно време в упор, без надежда някой да отстъпи.
Стойчо замахна с пръта. Кучето захапа пръта и не искаше да го пусне. Отстъпваше, но не пускаше дървото.
Това ядоса още повече Стойчо. С рязко, нервно движение, той измъкна пръта и успя да удари със сила кучето. То изпищя, сви се на кравай, но не побягна. Мъжът продължи да го удря, като повтаряше с нарастваща раздразненост и ожесточение:
- На ти!... На ти! ... Сега добре ли ти е така? ...А сега лай, де! ... А сега ме нападай!
Кучето притихна.
Последваха няколко конвулсивни движения със задните му крака, след което съвсем утихна.
Стойчо го хвана за краката и го хвърли в дерето, в края на вилния имот, като продължаваше да псува.
- Айде е е, вечна ти памет ... Отивай да пазиш горе ... Яс тука сам че се паза!
Това ми го разказа самия Стойчо.
Но ако си мислите, че с това се приключи тази одиозна история, лъжете се.
Има си и продължение.
- Най-чудното е че тази история се повтори - продължава разказа си Стойчо. - Не е за вярване! Отивам следващата неделя отново на вилата. Отварям вратата, единия катинар, после втория, този път без компликации, влизам вътре. И какво да видя? ... Същото куче ... отново вътре в двора. Живо. Съживило се. Сигурно не съм го утепал, а е било само у безсъзнание. Гледа ме на кръв. И отново се нахвърли с лай върху ми. Този път изобщо не опитах примирие. Пак грабнах гьостерицата. Тоя път кучето побягна. Но го настигнах в едно кюше при оградата. Довърших го, но сега вече гарантирано – нема да се връне повече!”
- Стойчо, ти не помисли ли, че това непознато куче пази твоята вила. С цената на всичко. – рекох.
- И от мене ли ще я пази?!... А а а а, така не сме се разбрали! – прекъсна ме невъздържано Стойчо.
И като ме погледна с мътни очи, рече:
- Ама ти какво се умълча нещо ...къде стана ... къде се разбърза? ... Чакай, бе, чакай бе човек ... за къде да бързаме ? ... Работата не е заек да избега ... Чакай да сипна по чаша ракия ...”
***
И какво да кажем тук, драги ми читателю? Какво можем да кажем?
Какво да кажем на Стойчо?
Аз лично нищо не мога да кажа. Нищо не му казах повече.
Погледнах само към високите хълмове, върхове и хребети, които ви описах в началото и ми се стори, че всички те бяха потъмнели, погрознели, бяха се отдалечили от селцето, от вилната зона, от всички нас. Изглеждаха ми притихнали в някакво вцепенение и студено безразличие. А внушителната и омайна преди пирамида на “Градището” се бе приближила до нас – настръхнала и застрашителна.
Над цялата долина, над горите и полето, над реката, която не спира вечния си ход, бе легнала тежка сянка. И тишина – непонятна, неестествена, тревожна.Оглушителна.Къде са птиците, къде е вятъра, къде е слънцето? Къде са хората?
А самотното дърво на върха бе станало като че ли още по-самотно. Странният му профил бе очертан на фона на стоманено-сивото небе като всевиждащ, но неудобен и даже ненужен свидетел на едно престъпление.
http://www.youtube.com/watch?v=8SYO8dYVBaI
Тагове:
МАКЕДОНСКИ РЕПОРТАЖИ: РАЗДЯЛА НА ГРАНИЦА...
ПЕТЪК – ДЕН НА ЛЮБОВНИКА!
Дали се е запитал някога?
Докато не осъзнаем, че всички ние и хората, и растенията, и животните, и птиците сме едно цяло и трябва да живеем в хармония ще има и такива разкази със заглавие - жестокост.
Заболя ме...
Тук по-страшното е, че насреща си има животинка, която пази. Тя не лае конкретно него, тя лае по всеки натрапник. Тя е опазила вилата и аз не съм сигурна дали тази вила оттук нататък няма да бъде ограбвана...
Поздрави!
28.03.2012 09:17
Стойчо е човек без сърце и това наказание му стига.
Аз на твое място бих му обърнала гръб завинаги.
Поздравления за вълнуващия разказ и за прекрасната природа на снимките! :)
Елица
Как ли е надвил на изнемощялото животно ?
Лошотията......граници няма ......
Благодаря, за чудесния разказ и невероятни снимки !
Твоето село си е истински рай!
Сърдечни поздрави!:)))
Но не само това е посланието и замисъла на разказа ти ...
Въздействайки дълбоко води до размисъл за човешките
отношения и стойности .
Прекрасните снимки на твоето село са силен контраст
на разказаната история ... и в това има мисъл и чувство .
Поздрави !
Дали се е запитал някога?
Докато не осъзнаем, че всички ние и хората, и растенията, и животните, и птиците сме едно цяло и трябва да живеем в хармония ще има и такива разкази със заглавие - жестокост.
Заболя ме...
***
В отношението към животните се проявява с пълна сила характера на човека, морала му, душата му, културата ....В отношенията си с хората такива хора често се прикриват, показват само една страна от себе си. Докато към животните са такива каквито са в действителност. Жалко - но факт.
"Кого ли е убил, убивайки кучето?", питаш.
Ами, убил е в себе си детето. А представи си само за миг, че в тялото на този невзрачен пришълец е вселена душата на майка му, на татко му или на дядо му Дине. ???
И както са дошли, така ще се върнат обратно.Потресени. Видяли са ада на Земята.
Благодаря за коментара.
***
Тази неизмислена история, Сирме, е повече страшна и грозна, отколкото странна. Би трябвало да бъде невъзможна, но ето - на, възможна е. Свидетел съм.
"То най-трудно е да си намериш Пазач,който да те пази от самия себе си" . Хубава мисъл, мъдра. Да не виждаш приятеля си, да не разбереш кой ти е приятел и кой враг - това си Божие наказание. А още повече - да унищожиш най-верния си приятел, това е вече престъпление. Самоубийство.
Поздрави!
Тук по-страшното е, че насреща си има животинка, която пази. Тя не лае конкретно него, тя лае по всеки натрапник. Тя е опазила вилата и аз не съм сигурна дали тази вила оттук нататък няма да бъде ограбвана..."
***
Права си, Никодима, често и с хората е така. Само човекът в природата убива от лошотия. Животните убиват, но по божия програма, за да се нахранят. Затова и убийствата, които върши човека са грозни, отвратителни. Осъдителни от всякаква гледна точка. Всяка смърт е една трегедия.
Поздрави!
Поздрави!
28.03.2012 14:40
Стойчо е човек без сърце и това наказание му стига.
Аз на твое място бих му обърнала гръб завинаги.
Поздравления за вълнуващия разказ и за прекрасната природа на снимките! :)
Елица
***
Напълно съм съгласен с коментара ти. Това е и смисъла на разказа - да заклейми това отвратително явление - жестокостта към животните. По селата, а даже и в градовете - това е нещо което се случва не толкова рядко. За жалост.
Но има и други хора. В Пастух често идва една моя близка, медицинска сестра във ВВМИ- София, която, заедно с мъжа си, се грижат за едно съседско куче. Купуват и му носят винаги храна за кучета. Правят го с радост.
Поздрави!
Как ли е надвил на изнемощялото животно ?
Лошотията......граници няма ......
Благодаря, за чудесния разказ и невероятни снимки !
Твоето село си е истински рай!
Сърдечни поздрави!:)))
***
Лошотията понякога граници няма. Даже и сред тази райска природа.
Когато човек избяга от своята си човешка природа - на благородство, чувствителност, състрадание към по слабия, уважение и взаимопомощ между хората, покровителство и грижа за животните.
***
Справедливо е възмущението ти. Аз също вярвам, че на този свят има възмездие.
Затов в рзказа има едно самотно дърво на хълм "Градището". То вижда всичко. "Затова хората казват: Имай страх от Бога!
Поздрави!
Но не само това е посланието и замисъла на разказа ти ...
Въздействайки дълбоко води до размисъл за човешките
отношения и стойности .
Прекрасните снимки на твоето село са силен контраст
на разказаната история ... и в това има мисъл и чувство .
Поздрави !
***
Така е - разказът е преди всичко за хората. Кучетата - те са свикнали на всичко.
Поздрави, Таня!
***
Така е приятелю/ко непознат/а.
Така е "в прекрасния и гневен свят", както би се изразил писателят Андрей Платонов.
Поздрави!
Преди това кученце имахме котка. Бяла, изключително добро създание. Когато малкия се роди, я заведохме при бабата на жена ми. Котето се почувства като новородено - свободата често се оценява най-силно от животните. Докато бабата не влезе за две седмици в болница и съседката не отрови всички котки - били я гледали през джама... Нашата беше в това число. След това същата съседка си посече със секира кучето - било вече много старо и му падали зъбите из двора, щяла да си вземе ново...
Като се замисля каква сган живее сред хората, стигам до думите на Ян ван Хелсинг, които той препредава от един висш илюминат - хората в огромната си част (95 %) са едно стадо, на което трябва само храна, зрелища и здрава ръка, която да го управлява. Странно, но почти същото го е казал и преди почти век и самия Владимир Илич...
28.03.2012 15:38
Развълнува ме разказаното от теб. Жестокостта е вкопана сред българското племе. Колкото и да не ни се иска да го признаем.
Ние не хулим българите. Хората са различни.
Но е факт, че жестокостта и патологичните убийства на животни и на т.н. домашни любимци все още се смята за нещо обикновено. Но е отвратително, срещу което няма да се уморим да се борим. Пък да става каквото ще.
С най-добри пожелания!
Поздрави!
28.03.2012 15:55
Поздрави!
Това куче може да е имало малки кученца ...
Нямам думи.
Приятен ден ти желая!
28.03.2012 16:30
Това куче може да е имало малки кученца ...
Нямам думи.
Приятен ден ти желая!
***
Обичат се, болезнено, патологично. На всичко гледат от гледна точка на изгодата и практичността. Жалка история. Мрачна драма.
Поздрави!
***
Те се движат в обратната на теб посока.
Но да не ги подценяваме. Материално често те са доста добре ситуирани.
Поздрави!
Поздрав за хубавия разказ, Санде!
Лека вечер!
Но не е вечно.
За мен е удоволствие да те чета!:-)
Радвам се и ти благодаря, че прочете тази история.
Независимо от тези страхотии и човешки лошотии, все пак усмивката е по-силна.
Човекът с усмивка е непобедим!
Поздрави!
30.03.2012 18:32
Така ли е в другите държави, в цивилизования свет? Не е.
Тези дни се вдигна шум около нападения на скитащи кучета над хора. Кучетата ли са виновни? И те са потърпевши, както и потърпевшите хора. Нещо не е наред. Но отговаря Човека.
Кой друг?
Поздрави за разказа, Санде.
Поздравления за разказа, Санде! И пейзажите са великолепни, уловили душата на човека. И - на света!
Поздрави за разказа, Санде.
***
Ние защо си мислим, че никой не ни вижда, че никой не знае какво правим?
Самотното дърво ни гледа.
30.03.2012 22:06
Поздравления за разказа, Санде! И пейзажите са великолепни, уловили душата на човека. И - на света!
***
Това трябва да бъде свят на хармония. Но не е.
Как може в тази красота, от която ти спира дъхът, да се пръкне такъв звяр като Стойчо!?! Жалко! Ти как се удържа да му претраеш? Ако бях аз, с тоя темперамент като Струма край Кресна, щях да го заплюя между очите.
Лоши сме хората, лоши и неблагодарни! Не заслужаваме ни добро, ни милост :(
Това винаги ще ме знимава: откъде идва тази лошотия, тази непонятна жестокост?
Сигурно от тежкия, груб и жесток живот в полу-планинските селца. От мизерията и грубите нрави. Не зная.
Има и други примери - светли, човешки, чувствителни,състрадателни, както в градовете, така и в селата. Ще се опитам да надникна в тези "неосветени дворове", в тази скрита картинка по-късно. Но засега това съм видял. Без да измислям или разкрасявам. Не е много окуражаващо, но това е.
Иначе, Чайче, тези наши приятели си остават наш идеал на любов, преданост,безкористност и почтеност.
Поздрави, скъпа приятелко и землячке!
http://borsi.blog.bg/novini/2012/03/29/pomiiarite-v-bylgariia-iziadoha-jiv-edin-ot-malkoto-umni-byl.930707
Сега виждам, че разказа би трябвло да се казва:
"Спаси се в Ада!"
Поздрави, приятелю!
Сега виждам, че разказа би трябвло да се казва:
"Спаси се в Ада!"
Поздрави, приятелю!
Санде, прав си виновен е човекът. Виновен е, че е изкарал вълкът от естествената му среда и го е направил на роб. За мен кучето като домашен любимец е нещо неестествено и вредно и за двете страни.
Ако кучето пази къща добре, но иначе цялата работа е за да накара човека да се чувствува специален.
Хората имат нужда да се занимават с нещо и най-обичат да се занимават с неща, които подсилват Аз-а им.
Докато четях разказа ти и коментарите си мислех, защо хората упрекват Стойчо, а когато например се появят мишки в къщата, всеки просто слага капана и ги улавя мъртви.
Защо мишките заслужават пердаха и кучето не?
Философски погледнато е така, Пламене, но имаме заварено положение ...
Така са се докарали работите, че всички сме в лодката.
Кой да изхвърлиме? Никого и нищо не може да изхвърлиме. Включително и мишките, плъховете, змиите и смоците, домашните жаби - също. Конските мухи - и те.
Ами ако трябва да съберем в Ноев ковчег най-важното, което да вземе със себе си при световен катаклизъм, сигурно и за кучето трябва да се намери място. Няма как.
Философски погледнато е така, Пламене, но имаме заварено положение ...
Така са се докарали работите, че всички сме в лодката.
Кой да изхвърлиме? Никого и нищо не може да изхвърлиме. Включително и мишките, плъховете, змиите и смоците, домашните жаби - също. Конските мухи - и те.
Ами ако трябва да съберем в Ноев ковчег най-важното, което да вземе със себе си при световен катаклизъм, сигурно и за кучето трябва да се намери място. Няма как.
За това си прав - в заварено положение сме.
В Ноевия ковчег бих сложил само неща и животни от първа необходимост. Ако трябва да избирам между кучето и котка, ще сложа кучето, но ако изборът е между куче и овца, ще взема овцата.
31.03.2012 16:43
За мен това е неоспорима истина... Нямаме ИЗБОР: всяка една живинка има място и значение на тази Земя и във Вселената. Изчезването на една само брънка разрушава цялата верига и осъжда на гибел всички ни. Отдавна трябваше да го разберем - вкупом, а не само единици от човешкия вид.
Иначе рушим сами върха, но който смятаме, че сме "венец" ... Да, ама трънен...
Тъжен разказ, но истината често е такава - особено когато е намесена и не-любовта към самия себе си, изразена чрез жестокост към другите... Защото не всеки има куража и лудостта да се самонарани от не-обич, затова го прави косвено... И от жестокост към животните неусетно преминава към жестокост към себеподобните - човешкия вид.
Поздрави, Санде, за куража да повдигнеш завесата на този щекотлив - и в момента по медиите! - въпрос!!!
Успешен и Богат на позитивни случки ден!
В Любовта е силата. Без нея ни чака Смъртта.
02.04.2012 14:38
Но жестокия човек е неспасяем.
Благодаря ти за хубавите и верни думи.
Така е, жестокостта е признак на слабост.
А и на падение.
Много въздействащ разказ, Санде, и много поучителен!
Бъди здрав!
Които също търсят спасение в Ада! При хората.
03.04.2012 14:23
Това ни е държавата.
Ако е само Стойчо - с мед да го нахраниме.
Поздрави!
Винаги се опитвам да "повдигна" нещата леко над земята. Да се намери втория план.
Затова най- важното в разказа е автора, природата - хълмовете, небето, самотното дърво, птиците, тишината ... Те ни казват нещо. Иначе какво може да ни каже този примитив Стойчо?
Благодаря ти за този прочит.
02.05.2012 10:37
Поздрави!
09.10.2013 18:02
Умрях...аз умрях заедно с това кученце. Така умело го нарисува, че ме разплака.
Аз веднъж в столицата бях отишла в късен час да си взема вечеря с близки хора и стоим пред една дюнерджийница. Свечерило се е. глудница към 20 кучета се приближават. Всички бягат, но аз просто нормално си излезнах. Защото знам, че съм добра, правила съм много добрини за кучетата и те също за мен. Знам, че кучетата знаят и усещат кой е лош и кой добър.
Просто излезнах, няколко от тях гонеха другите, а две се душеха и еднно тръгна към мен със зверска злоба. След секунди мълчание и от моя страна усмивка то просто спря, погледна ме и му отчупих от питката и месото.
Това е за мен истинско проникване-те са ясновидците на света.
Друг път когато срещам пред работа кученца те сами искат да си играят с мен. Знаят, че ги обожавам.
Заклела съм се да защитавам тези създания до живот!
Защото и баща ми е много строг с тях и види ли куче го дърпа за където намери, но пък кучетата на улицата ни го чуват от километри и лаят по него. Няма ненаказано зло!
Уникален писател си! Приличаш ми отчасти по описанието на природата около теб на вуйчо ми, който е бил учител на деца до 4 клас. той има разкази и сякаш не четеш, а виждаш природата и хората...
Продължавай все така!
Най-лошото е това, че сме пълни- препълнени със Стойчовци, а да се понаучат на човещина е твърде трудна работа, нали?
Б.
Стойчо е трябвало да се усмихне на кучето. Да му каже няколко благи думи. Да му каже: Благодаря ти непознато, мило кученце, че ми пазиш вилата и че си я опазило. Спокойно. Успокой се. Аз съм стопанина. Ще се разберем. Я сега на първо време да хапнем малко вкусна баничка, да си я поделим като хората ...
Ех! ...
Умрях...аз умрях заедно с това кученце. Така умело го нарисува, че ме разплака.
Аз веднъж в столицата бях отишла в късен час да си взема вечеря с близки хора и стоим пред една дюнерджийница. Свечерило се е. глудница към 20 кучета се приближават. Всички бягат, но аз просто нормално си излезнах. Защото знам, че съм добра, правила съм много добрини за кучетата и те също за мен. Знам, че кучетата знаят и усещат кой е лош и кой добър.
Просто излезнах, няколко от тях гонеха другите, а две се душеха и еднно тръгна към мен със зверска злоба. След секунди мълчание и от моя страна усмивка то просто спря, погледна ме и му отчупих от питката и месото.
Това е за мен истинско проникване-те са ясновидците на света.
Друг път когато срещам пред работа кученца те сами искат да си играят с мен. Знаят, че ги обожавам.
Заклела съм се да защитавам тези създания до живот!
Защото и баща ми е много строг с тях и види ли куче го дърпа за където намери, но пък кучетата на улицата ни го чуват от километри и лаят по него. Няма ненаказано зло!
Уникален писател си! Приличаш ми отчасти по описанието на природата около теб на вуйчо ми, който е бил учител на деца до 4 клас. той има разкази и сякаш не четеш, а виждаш природата и хората...
Продължавай все така!
***
Марианче, за кого ли написах този разказ? За теб? Не. Ти обичаш кучетата. И те те разбират и обичат. За Стойчовци? Те не четат.
За себе си. Искам да се освободя от този кошмар.