ЖЕЛЕЗНИЯТ МЪЖ ОТ “ЖЕЛЕЗНИК”

 
    Николай Димитров от старозагорския квартал “Железник” го заболя палецът на десния крак.Това се случи на втората година от брака му с Лиляна Янева,млада и напета заралийка, спортен тип, също като него. Приятно е да видиш тази двойка – Николай и Лиляна: енергични, усмихнати, излъчващи  устрем, сила, здраве,радост, любов.

    Първа Лиляна обърна внимание върху болния палец:забеляза болезнената конвулсия на  лицето на Николай при обуването на обувките, а и при случайно докосване на нараненото  место.

    Николай е мотоциклетен състезател от дъли години, здрав и силен мъж. Падал е десетки пъти  от “Явата” на писти , особено  на сложни и пресечени терени по време на тренировки или състезания, тук, в града или на други места, като например на традиционните мотосъзтезания на трасето в Самоков. Свикнал е с най-различни травми, навехвания на краката, охлузвания...Закален в пек и студ, в кал и лед, в снежни поледици. Всичко минава и отминава. Както се казва, като на куче... Но този път нещо работата с палеца се “закучи”...Не минава и това си е. Пръстът започва да гноясва, да кърви ... Болката не отминава, както много други пъти е  отминавала и е била забравяна. Особено неприятна е през ноща – пулсира, пулсира нещо в палеца, а болката като че ли се пренася по целия мускулест и  силен крак. Събужда го през нощта. Започва самолечение, както обикновено – с ракия или с йод. А проклетия палец се подува, пада нокътят ...

    Николай и Лиляна виждат, че не могат да се справят с тази  “дреболийка”, както тогава си мислят.  Тогава, някъде около 1982 година, Николай отива за първи път в Окръжната болница в града на преглед. В отделението за хирургия му правят преглед, изследване. Младият мъж  с изненада и  учудване забелязва какъв интерес  сред лекарите предизвиква неговата дребна и направо никаква рана.     Започват нови и нови изследвания и Николай продължава да се чуди на тази неочаквана докторска суетня. За какво се събират докторите, за какво се споглеждат мълчаливо, какво си шушукат? Прехвърлят го от един на друг. Накрая му обясняват  със загриженост, че работата с болния палец може да се окаже доста сложна, непредвидима, непредсказуема. Започнал е начален процес на заболяване на периферната кръвоносна система на крайниците, а на болния пръст се наблюдава процес на гангрена. Рядко заболяване. Най-често резултат на екстремални натоварвания на крайниците, на премръзвания...

    Силният мъж,  а и съпругата Лиляна, не могат да повярват, че нещата са толкова сериозни. Все им се струва, че има някаква грешка, че това е само нелепо недоразумение, а и да има нещо – то ще да е “малкия дявол”, както е прието да се казва в такива случаи. Докато след време, вече през 1983 година  става ясно, че това не е “малкия дявол”, а дяволът на дяволите. Ще режат крака! Ще режат до здраво! Друг изход няма.

    За Николай и Лиляна това е като  гръм от ясно небе.

    Но друг изход няма.

    Отрязват десния крак над коляното.

    И се започва едно мъчително приспособяване с новонастъпилата ситуация. Объркват се всичките им планове. Обърква се всичко.

    Но, и това  не е всичко...След три години, през 1986 година, отрязват и левия крак над коляното.

    И нов удар ... нов срив в семейството. Живот на патерици. Николай е потиснат. Изоставя напълно любимия мотор, състезанията  гледа по телевизията. Мрачен, потиснат, отчаян. Лиляна го гледа с жал, мъчи  се да го успокоява, да му дава кураж.

    Но, и това не е всичко! ... При един от рутинните прегледи в болницата един от докторите не спестява  цялата истина пред сащисаната Лиляна: “Най вероятно ще се стигне и до рязане на ръцете. Твоят мъж ще стане жив труп. Това е жестоката истина! Трябва да свикнеш с нея. А ... и да решиш ... какво ще правиш ти самата ... млада си....”

    Излиза пребледнялата като платно Лиляна от болницата като в сън. “Жив труп, жив труп, жив труп ...” тези думи на доктора кънтят като страшен рефрен в главата й. Пред очите й – пелена.... Животът е свършил. Тук. На това място. Днес.  “До тук сме били” – мисли си с отчаяние и безнадеждност  младата жена.

    А Николай се държи. Мъчи се да бъде курназ. Даже се опитва да се шегува:

    - Ами това е. Каквото е, това е. Това ми е писано. Няма страшно, нали главата ми е цяла, очите ми виждат ...

    Но забелязва опустошените очи на Лиляна, които са като пепел. Затова й казва с едва сдържана болка в гласа:

    - Ти както решиш...Каквото решиш.

    И добавя с престорена увереност:

    - Само знай, че аз не съм до тук. .. Не мисля да се предавам. Продължавам... Докато съм жив!

    За нещастие прогнозата на лекуващия доктор се оказва вярна. През 2000-та година му отрязват едната ръка, над китката, през 2002-та – и другата, над лакътя.

    И така – жив труп.

    Отрязан от хората, отрязан от улиците, отрязан от работата, отрязан от любимия мотоциклет ... И голяма тежест на близките – съпругата Лиляна, сина Димитър, дъщерята Мария, зетят Георги. Как да обяснят на внучето защо дядо Кольо е без крака, без ръце? Не е като другите хора. Труп, от който хората отвръщат очи. Кръстят се след като отминат.

    Малко е да се каже, че всички са като попарени от срутващите се като лавина нещастия. Титаничната твърдост на характера на Кольо  е  пословична и доказана неведнъж, но и той изглежда сломен от връхлетялата го жестока и незаслужена с нищо съдба. В тъмни и ветровити нощи, когато в комина вият стотици дяволи, в трескавата му глава минава  мисълта за самоубийство. “Това е. До тук съм.”

    Но когато види изгряващия диск на слънцето, глъчката по улицата отвън, гласчето на внучето, всички черни  мисли изтлитат в дън гори  тилилейски. В него се събужда неутолимата жажда за живот, несломимата воля на родения спортист..

    А когато вижда топлите, изпълнени с болка  очи на Лиляна, когато  го докосват милостивите й ръце, когато вижда  предаността в погледите на останалите близки, черните мисли отлитат.Желанието му да живее прераства в амбиция и воля да се докаже отново, да бъде отново пълноценен.

    “Жив труп. Така ли? Който си мисли така, нека го гледа със съжаление.”

    Но Кольо не мисли така.

    И се започва връщането му към живота. Напук на всичко, напук на жалките съжалители, напук на съдбата.

    Първо трябва да стане отново подвижен. Как? Сам измисля и с близки и приятели осъществява плана си. Количка в апартамента. Количка в гаража. От едната до другата  долу – асансьор. В гаража – трабант. Трабантът – оборудван по негов проект, така че да може да шофира. Педал за газ, скорости, спирачки, светлини, мигачи, всичко е съобразено с неговото тяло и възможности.

    И така Николай Димитров или бай-Кольо, както в града го знаят, започва да се движи. Разхожда се, среща се с хора, с приятели, с близки, пазарува, продава дини на пазара.

    Връща се у дома по същия начин – влиза в гаража, затваря го, прекачва се на количката, влиза в  асансьора  и - у дома.

    Непретенциозният “Трабант” е жизнено - важен за Кольо. Той заменя неговите крака. Той му дава чувството /и реалната възможност/ за движение. В голяма степен трабантът компенсира отнетите му възможности. Може да се възпротивите на моето виждане, но ето ви едно ново същество – човекотрабант.?!.

    Измислил е десетки приспособления за да се самообслужва: да се храни, да пие вода, да пие кафе, даже да си вземе цигара и да я запали. 

     Справедлимо ще бъде да дадем думата на самия Николай Димитров, както и на съпругата му Лиляна.

    Като гледах филма на Мартин Карбовски, забелязах, както вероятно и много други зрители, че бай Кольо се държеше не само изключително уверено, балансирано, интелигентно, естествено  – той просто не сбърка нито веднъж. За каквото и да било. Както и съпругата му Лиляна. Естествено, човешко, нормално поведение, без нито сянка от суетност, от самосъжаление, от отчаяние, от поза, от  демонстриране на  недоволство от държавата, от съдбата,от каквото и да било то.

    Затова ще ги цитирам за целта на разказа, а филмът вие ще  видите сами.

    “Искам да докажа, че безизходно положение няма. Духът е важен. Идвали са цигански босове да ме канят да прося в чужбина. “Ти си идеален за просене” – казват.  “Където искаш – Гърция, Италия, Франция”. Подсигурявали  му всичко необходимо, както и добри пари. Мен парите не ме вълнуват. За какво са ми? Искам да съм сред хората, искам да съм полезен. Пари винаги може да се спечелят. И тук. През лятото продавах на пазара дини иа един мой братовчед от Свиленград. Циганите ме крадат. Викам ги, давам им дини и нож. “Хапнете си колкото ви е сладко. Не крадете”. Казват ми: “Батееее, ти си невалиден, ама си ногу убав човек. Ако ти требе нещо, че помагаме”. Жена  ми е светица. Това ми е златото. Обичам я. Обичам я. Много. Живее ми се. Много! Щастлив съм. Много! Никога не се самосъжалявам. Даже съжалявам някои други – оплакват се, мрънкат постоянно, нямат пари- просят, крадат. Даже и от мен.Не зная какво е това да плачеш. Плача на филми. Или на спортни сътезания когато издигат българското знаме.”

    Лиляна:

    “Някои казват: Такава проста жена няма. Как може да живееш със сакат човек? С жив труп. Защо не го оставиш?” А тя отговаря простичко:

“Имаме две деца. Просто свикнахме със ситуацията. На всеки може да се случат нещастия. Никой няма гаранция. А животът си продължава. Борим се. Заедно сме силни.”

     Филмът на Карбовски ще го видите. Там е всичко. Директно.

     А аз какво да ви кажа накрая?

    Обръщам се към всички, които се чувстват нещастни, по една или друга причина, бедни, болни, самотни, стари, безработни, разделени, разлюбени, невлюбени, разведени, изоставени,отчаяни.

    Ще ви отговора с думите на Мартин Карбовски:

    “Не се оплаквайте! Бай Кольо, невалидният мъж от Стара Загора,  ще ви се смее!”

***

  Това е историята на Николай Василев Димитров- бай Кольо,56 годишен мъж от Стара Загора, истински мъж, каквито все още се срещат по българските земи.

    Железният мъж от квартал “Железник”.

    Той – един от нас.

Ако го срещнете по градските улици с неговия   Трабант СТ 5969 НН, помахайте му приятелски  с ръка. Извикайте:

 “Здравей, Ники!”

Тук: Филмът на Карбовски
http://vbox7.com/play:d7953db301

http://vbox7.com/play:11fa015bae

http://vbox7.com/play:6c13a376b6

Павел Сираков - Не ти ли, Кольо, дожале

http://www.youtube.com/watch?v=ydG8quVL7Z0

 

 

... с песента "Не ти ли, Кольо, дожале " на Павел Сираков. Песента има само емоционална връзка с разказа, друга - не.

колко сме жалки и недоволни вкупом ,мързеливи да направим от злото добро...Поклон пред Лиляна ,без нея всички би било двойно по-трудно за този мъж...за този Българин...и съм радостна ,че семето българско е живо ,и имам надеждата да даде плодове...щото станахме баби

Sydbata kakvo li ne podnasya.Bravo na choveka ne se e predal

Всички обсебени от празника, словохвалещи, словоблудстващи, словоотчитащи се (аз имам лична причина да не го празнувам) - и ти такъв постинг!? Добре! Аз харесвам различното, защото мисля различно. И за твоя постинг имам различно мнение. Ти го пишеш като възхвала на човешкия дух и възможности, подкрепата, и преодоляване на препятствията... Хм.м. У всеки човек е заложена борбата за оцеляване, в морала - също. Не напразно, постоянно, в последните години има кампании за подпомагане. Аз задавам 'конщунствения' въпрос: Нужно ли е всички, и на всяка цена да оцеляват!? И защо? Смъртта е неотменна част от живота. Какво печели толкова отделния индивид, както в този случай, близките, обществото? Съзнавам, че разсъждавам фашистки, да речем. Но е факт, че станахме 7 милиарда и природата ни крои шапката защото не може да ни поддържа всички. Не е ли достойно да умреш, а трябва да се вкопчваш в живота на всяка цена, със зъби и нокти!? Каквито и номера да приложиш - ти си непълноценен! Тежиш на другите. Оттегли се. Живота - като самоцел, не го разбирам, не е нужен никому. Да ходиш някъде с трабанта за да правиш раздумка... Извинете за това неординарно мнение, знам че шокира, изразявам лично мнение - при тая ситуация бих се отървал от себе си, нямаше да ставам 'герой'...

***

Николай Димитров -. бай Кольо не се отчайва, не рухва, не се предава, вкопчва се в живота и е победител, защото до него е вярната Лиляна, дъщерята, сина,внучето, "златния" зет, приятелите.

Провокира ме коментарът на ketcakuatl и въпросът му: " Нужно ли е всички, и на всяка цена да оцеляват!? И защо? Смъртта е неотменна част от живота. Какво печели толкова отделния индивид, както в този случай, близките, обществото?"

Срещата със смъртта е изпитание ...който е видял гасненето на живота само той знае какво представлява борбата за него. Животът все пак е най-висшата ценност. Най-висшият смисъл на света. Поради това никой, даже и човекът без крака и ръце, не трябва да бъде отписван. Той е оцелял, заради силата на духа.
В тази връзка си спомням думите на моята леля, която казваше: жив се не копа, а мъртъв се не държи...така че живият, оцелелият след изпитанието трябва да продължи своя житейски път. Никой няма право да решава вместо него.

Ще допълня и с казаното от Сенека:
“...щастлив е човекът, който е доволен от настоящето независимо какво е то, който дружелюбно гледа на всичко свое, щастлив е човекът, който приема участта си при всяко положение”.
Животът е даден да се живее ...но в конкретния случай става въпрос за човек с огромна воля и жажда за живот.

Не е работа нали! Къде е по-добре да си оставим морала по течението, недъгавите да са герои!? Снимка на днешна България отвсякъде. Понеже няма здрави и прави, сакатите да ги издигнем в култ и пример? И Господ няма да опази България да знаеш. Има нещо много сбъркано в нас...

Не става въпрос за герои, а за право на живот. Животът е на всеки и всеки решава как да го живее. Ние не можем да бъдем съдници. Друг е!!
А, колкото до сбърканото - нека проследим кой се разпорежда със съдбата ни след 1877/78 година ...българи, чужди слуги, направлявани от външни сили.

от волята за живот на бай Кольо, от приемането на случилото се, от продължаването напред - пример е, че може и така, че човек не бива да се предава, независимо от обстоятелствата.


Поздрави за твоя разказ за железния мъж, Санде!

***
Разбирам те Митко. Смъртта може да бъде и изход, понякога и единствения. Но трябва ли да се предава човека, когато му се живее? Когато обича живота. Когато има сили да се бори за живота си. Когато не се предава. Когато не го предават, отписват. Близките. Любимата жена.

Ами не е ли, драги ми Митко, предателство, дезертьорство, да ги изоставиш? Да ги напуснеш? Да не се бориш.

Да ги улесниш като избереш смъртта като опция. Кое е по-доброто, по-моралното?

***
Даже и по църковния канон самоубийството е неприемливо и осъдително. Такива хора не ги погребват в гробищата, при другите, ами извън гробището.

Поздрави!

***
Караш ме да се размисля. Тези хора трябва ли да ги прославяме? Да говорим за тях? Може би те самите не искат. Може би това ги притеснява. Фокусирането върху недъга им. Възможно е.

Въпросът е морален. Все пак, мисля си, няма и не бива да има място за неловко мълчание. Приемаме ги като едни от нас. Така казва и напатилата се Лиляна: "На всеки може да се случи."

Не се фокусираме върху "невалидността" им, а върху валидността. Върху силата на Духа, силата на характера им, силата на Любовта и човешката солидарност.

***
Благодаря ти за споделеното мнение. Радвам се, че приемаш съгражданина ти бай Кольо като пример за борещия се човек, при всякакви обстоятелства, при които може да го постави Съдбата.

***
Поздрави, Ани, от Варна. Радвам се на вниманието ти , както и за подкрепата на героя. Да му кажем: Здравей Ники!

Карбовски този път е улучил и наистина такива истории трябва да се показват и най-вече заради борбения дух и че не трябва да се отказваме да се борим за правата си,но и да не забравяме,че нашето бъдеще зависи предимно от нас

Трябва да благодарим и да поздравим специално талантливия журналист Мартин Карбовски и неговия "Отечествен фронт", който ни направи съпричастни с историята на бай Кольо - една нова Повест за истинския Човек.

той ни движи във всичките ни помисли.

Валя

Много точно си преразказал историята, Санде!
Замислих се и върху коментарите на ketcakuati.

Този човек/Бай Колю/ ме впечатли не толкова с желанието си да живее, а със старанието си не тежи на ръцете на другите. Не мога да преценя, кое от двете желания надделява над другото или и двете...го карат да води достоен живот и да се чувства достоен човек.

Мисля, че паралела и внушението, който целеше Карбовски бе да съпостави всички нас, които си имаме и ръце, и крака, и глава, и не трабант а по-хубава кола, и само мрънкаме и се жалваме...срещу един горд човек, на който липсваха всичките тези неща и живее по достойно, и се чувсва по-щастлив. Този човек като че ли гледаше на смъртта с ирония и притежава дух на победител!

Радвам се, че прочете тази история, необикновена история за обикновени хора.
Съдбата понякога е немилостива и жестока към отделния човек, понякога даже към цели народи.
И какво остава тогава! Духът.

***

Няма преднамерено налагане на тези. Говори самата истина.
Той - Карбовски -действително прокара тази своя идея да ни противопостави целенасочено нас, здравите, но недоволни и постоянно мрънкащи, на този човек като нас, но действително изпаднал във върховно изпитание. И справящ се без да се оплаква, без да мрънка.

Затова приложих и филма.

В разказа центърът не е в тази съпоставка. Акцентът е върху стоварилото се нещастие и поведението на човека с воля. Както и на всички около него.

Не мислите ли, че името на този човек трябва да се знае навсякъде в България. Че образът му трябва да виждаме на билбордове по магистралите, улиците и градовете, че трябва да бъде национален герой, не заради подвизи, а заради това, че е пример за борба, който оцелява и не умира и при най тежки обстоятелства. Не се предава. Че президента трябва да го награди с най-високия орден за българския му дух, че трябва да го знаят в Европа и Света. Той - Никола Димитров - бай Кольо от Стара Загора, скромният, обикновен човек, символ и метафора на кристалния и висок българския дух. Медиите, които ни занимават ежедневно с мизерни или далеч маловажни истории /изключваме тук предаването "Отечествен фронт" на Карбовски/ , не трябва ли да покажат един от неизвестните, но истински Герои на нашето време. Той - най-добрият между нас.

Ние, в нашата България имаме...една голяма армия от безработни млади хора, за които освен, че няма ПОДХОДЯЩИ работни места...май и не им се много работи...
Другата голяма армия е на пенсионерите...те също са "виновни", че са живи с техните "измислени" минимални пенсии, и...трябва да се чувстват "неудобно", че вярваха в "светлото бъдеще", което ..не дойде,че са...живи...от какво и как живеят, те си знаят... и те са ГЕРОИ...или...въпрос на гледна точка.

Мисля си, колко е голяма силата на любовта.Ако този човек се бе почувствал необичан от близките си, ако го бяха изоставили дали щеше да има такава голяма сила и желание за живот. Според мен не. В старческия дом, където е мама има един такъв мъж, на който е отрязан единия крак над коляното и прекарва повечето време на инвалидната количка и в леглото. Погледа му е угаснал, никой не се интересува от него, до сега само веднъж съм видяла близките му да го навестят. Много е тъжен и просто чака края си. Няма да коментирам кой от двамата е героят, обстоятелствата около тях са твърде различни. Възхищавам се от Николай, вероятно спортният му дух също много е допринесъл за това да не бъде в тежест на близките си, пък господ отсъжда кой кога ще си иде. Не приемам, че си написал разказа за да го възвеличаеш, а за да ни покажеш как някои хора се справят добре с големи трудности и не губят надежда. Поздрави!!

не само защото на фона на твоя разказ много други неща избледняват ,
а защото силата и волята човешки са неизмерими , велик е духът ...
Всеки има право сам да реши , сам да избере пътя си напред ---
а и всеки е потенциален инвалид , никой не е застрахован от нещастия .
Тук е най- слабото място в живота ни , в обществото ни ... страх , срам ,
отминаване и съжаление , а не това е нужно . Да не споменаваме социалната
политика по този толкова важен въпрос ...
Поздрави !

Да, труден е този избор - да застанеш лице в лице със страховете си. Мнозина биха "избягали"...
Поздрави, sande!

***
А същевременно всеки ден от 20 години медиите ни тровят с черна информация - грабежи, измами, мутри, убийства, природни бедствия, тежки произшествия по шосетата и какво ли не.
Младежите - без работа. Пенсионерите - в недоимък. Държавата - слаба. Омагьосан кръг. Бягство към чужди държави.

А бай Кольо не се оплаква, не хленчи, не мрънка, не обвинява, не се оправдава /а има с какво!/, а се бори, труди се, търси изход от всяка ситуация - сто пъти по-трудна за него. И даже се радва на живота. Щастлив съм! - казва. И не лъже.

Има от какво да с поучим. Струва ми се.

***
Очакват друг да им оправи живота - родителите, държавата...Нямат воля. Не желаят да се борят.
А болните, тези в неравностойно положение, инвалидите -често рухват психически и се предават.

Ни най-малко не възвеличавам бай-Кольо. Съчувствам му и същевременно му се възхищавам.

Всеки има право сам да реши , сам да избере пътя си напред ---
а и всеки е потенциален инвалид , никой не е застрахован от нещастия .
Тук е най- слабото място в живота ни , в обществото ни ... страх , срам ,
отминаване и съжаление , а не това е нужно . Да не споменаваме социалната
политика по този толкова важен въпрос ...
Поздрави !
***
Права си. Много са хората в България, които в една или друга степен са застрашени.
Бай Кольо от Стара Загора е метафора на оцеляването и борбата. Като всяка метафора, той е по-голям от себе си.

***
Николай Димитров - бай Кольо избира борбата. Избира живота!

Поздравления заслужават неговите най-близки - съпруга, син, дъщеря, зет. Те не го предават.

Този разказ ми напомни за Майк Кокошката Без Глава
http://en.wikipedia.org/wiki/Mike_the_Headless_Chicken

Тази кокошка успява да преживее 18 месеца без глава!!!
Ха, сега де! Една безглава кокошка ни направи за срам! :))

Този живот се дава само веднъж, ако не се вкопчиш в него със зъби и нокти
То значи, че си вече мъртъв така или иначе.
Няма нищо лошо и да си мъртъв, щото няма такова нещо като смърт
http://zelas.blog.bg/drugi/2011/04/24/niama-takova-neshto-kato-smyrt-vyzkresenie-ili-otvyden-jivot.735339

Раждането не е придобивка, смъртта не е загуба.

Имах един стар руски приятел, той много обичаше българския поздрав
Бъди жив и здрав! Щото той го разбираше като:
Да си жив значи да ти се иска да живееш, да си живкав
А да ти си здрав значи да можеш да живееш.

Хубав ти е разказа, Санде!

Айде живели!

Много интересни са разсъжденията ти. Оригинален и нестандартен е коментарът ти. Прочетох го с удоволствие.

Поздрави!

Хората са упорити,алогични,егоцентрични.------ ОБИЧАЙ ГИ ВЪПРЕКИ ТОВА! Правиш добро,ще те обвинят в егойзъм и задни мисли.------ ОБИЧАЙ ГИ ВЪПРЕКИ ТОВА! Успееш ли ще се сдобиеш с фалшиви приятели и истински врагове.------ СТРЕМИ СЕ КЪМ УСПЕХА ВЪПРЕКИ ТОВА! Доброто което правиш ще бъде забравено утре.------ ПРАВИ ДОБРО ВЪПРЕКИ ТОВА! Най-големите хора с най-велики идеи могат да бъдат убити от най-дребни хора с най-дребните съзнания.------ НЕ ОГРАНИЧАВАЙ МИСЛИТЕ СИ ВЪПРЕКИ ТОВА! Хората са благосклонни към губещите,но подкрепят само победителите.------ БОРЕТЕ СЕ ЗА ПОБЕДЕНИТЕ ВЪПРЕКИ ТОВА! Каквото си градил с години може да се срине за една нощ.------ НЕ СПИРАЙ ДА ГРАДИШ ВЪПРЕКИ ТОВА! Дай на света най-доброто от себе си и той ще те отритне.------ ДАЙ МУ ГО ,ВЪПРЕКИ ТОВА!--------------------- МАЙКА ТЕРЕЗА

Българите имаме една много странна и печална поговорка:

Падналият няма приятели!

Тъжна сентенция.

Няма приятели, точно когато са му най-необходими.

като Балканджи Йово?
Без ръце, без крака - но ако пожелае, може да се изправи на крака. Все чакаме да ни съжалят, да ни помогнат, да ни дават съвети. Сметки без кръчмар!
Да вземем пример от Ники с Трабанта!

нямат измерения, докато наскоро се появиха доказателства за съществуването на края на вселената, то за тези две понятия мярката е само безкрая!
Бай Кольо и неговата съпруга Лиляна са само поредното доказателство за това!
Санде, приеми моите поздравления и адмирации за чудесно пресъздадената история!
Имам към теб една молба, моля те, ако обичаш, изтрий коментара на ketcakuatl , той няма място в постинга ти, колкото и да уважавам свободата на словото и личното мнение, когато те са в противовес с морала, толерантността, човещината и етиката, те се обезсмислят като понятия.

Поздрави!

***

Да вземем пример от Ники, изстрадалият, измъченият, стигналият до дъното на истините ...
Да бъдем горди българи!

***
Трогва ме твоята откровеност и почтеност.

За трети път чета твоя разказ. Подчертавам, твоя разказ, а не на Карбовски. Всяко докосване на този човек до каквото и да било възприемам като миризлива слуз, но това е друга тема. Та за трети път чета и си задавам въпроса защо разни гадини се влачат по земята и я мърсят, а свестни хора като Кольо заплащат житейската си сметка на безбожна цена. И не мога да си отговоря. Аз наистина понякога не разбирам божията промисъл!
А Кольо от Стара Загора не е железен човек! Той е железен дух, различно е. Това е комбинация от човешка гордост и жажда за живот, които го карат да се бори, за да не е в тежест на хората, които обича. А като си помисля, че някои мрънкат от телевизия на телевизия за един счупен нокът. Или за една справедлива критика... Хора разни - някои орли, други голи охлюви...

Поздрави, приятелю! Няма да те критикувам. Едно летливо глаголно време е нищо, в сравнение с душевното цунами, което ми причини :)

На овчар от Джурково на зимна паша с овцете в Гърция се разболява единият му крак и капва. Майка му погребва кракът в двора, като си казва: поне в гроба да е цял. Същото става и с другия крак. Но човекът не се предава. Вместо крака ползва магарчето си. Става шивач. Жени се за една много куца жена, имат деца, които отглеждат. Разказът е на Константин Канев.
А този разказ е толкова тъжен, че едвам го дочетох. Да не дава Господ подобно нещо повече никому!
Поздрави,
Коста

Боже,Санде,ти направо ме изумяваш с тази история-та това е нашия Мересиев от
"Как се каляваше стоманата",та даже и го превъзхожда по дух,защото е и без ръце...
Искрено,искрено,и от цялата си душа и сърце се възхищавам на този сърцат,със невероятно силен дух мъж!!
Животът ни поднася какви ли не изненади,но ето за пореден път се убеждавам,че духа е този,който има решаващата,крайна,и тежка дума в борбата,наречена" живот"...
Трогна ме,приятелю Санде,тази покъртителна,силна и по човешки преразказана човешка история от теб.Накара ме да се замисля за това колко малко ценим това,което имаме,и как трябва да живеем живота си достойно.Просто съжалявам,че не познавам този Човек действително,защото за мен той просто е човек,който въпреки това,което му е поднесла съдбата,умее да живее с чест и достойнство-поклон,дълбок поклон пред този мъж и аз го го поздравявам:
"Здравей,Ники,ти си Железния Човек наистина!!"

Човек може да бъде притиснат от всякакви беди, да изгуби ориентири, да рухне в даден момент и въпреки това има шанс. Силата на духа може да се окаже спасителна. Но тази сила се крепи и на любовта, на подкрепата на близките хора. Мисля си, че точно те правят бай Кольо истински " валиден".
Санде, поздравявам те за вълнуващия разказ!

МНОГУ УБАВ РАСКАЗ ПРИЈАТЕЛЕ
ПРИЈАТНА ВЕЧЕР

" Съзнавам, че разсъждавам фашистки, да речем. Но е факт, че станахме 7 милиарда и природата ни крои шапката защото не може да ни поддържа всички. Не е ли достойно да умреш, а трябва да се вкопчваш в живота на всяка цена, със зъби и нокти!? Каквито и номера да приложиш - ти си непълноценен! Тежиш на другите. Оттегли се. Живота - като самоцел, не го разбирам, не е нужен никому. Да ходиш някъде с трабанта за да правиш раздумка... Извинете за това неординарно мнение, знам че шокира, изразявам лично мнение - при тая ситуация бих се отървал от себе си, нямаше да ставам 'герой'..."

Всички коментари посмъртно няма да ги изчета, но искам да отговоря на теб.
Някой беше казал, че първият човек, заслужаващ названието "човек" е този, който вървейки в редица се е спрял и помогнал на падналият зад него, стар индивид, и го е вдигнал да продължи с другите, вместо да го изостави на съдбата му, както правил тогава.
Искам да ти дам и един друг пример- Стивън Хокинг. Само името. Ако не знаеш нищо за него- срам за теб. А ако знаеш кой е той и говориш така...пак срам за теб А може би не е зле да потърсиш книгата за пилота Мересеев, написана по истински случай. А ако си я чел...е знаеш си вече.
Между другото и спартанците са знае;и, че накрая ще загинат. Това не им е попречило да колят наред докато дойде момента...

***

Всичко си казала, Чайче.

Благодаря ти.

***
Благодаря те, Коста.

Поздрави!

***
Благодаря ти, Елице, за емоционалния коментар!

Поздравявам те!

***
Благодаря ти, Мег.

Поздрави!

***
Радвам се, че прочете тази неизмислена история от днешния ден на България.

***
Нищо не мога да добавя към спартанските ти думи.

Благодаря ти.

http://stznews.bg/kmetat-jivko-todorov-nagradi-paraolimpijtcite-ot-stara-zagora-5032.html

Благодаря ти за линка с информацията за Старозагорските параолимпийци. За секунда си помислих, че ще зърна името на Бай Кольо. Много искам, нали?

Неговото име трябва да видим в списъка на рационализаторите и и зобретателите )))

... е незаслужено вън от общественото и медийно внимание. Заслужава много повече внимание.

Този филм и разказ са доказателства за силата на човешкия Дух...
Казваха мъдреците някога... "Здрав Дух - в здраво тяло..."
И хората издигнаха в култ физическата култура, като пропуснаха успоредно с това да развиват и нравствения, и Духовния й аспект. И се учудват защо много спортни натури са с нисък интелект и учудващо високо ниво на агресия?!
Някога имаше една книга за български правист, съдия, който бе останал без ръце от детска нелепа пакост.
Научил се всичко да прави с краката си, за да не е в тежест на никого. Изучил се, станал съдия... Възхитена бях от силата да живее, въпреки "невалидността" му.
От този разказ и филм научих само едно: Духът е този, който се учи да оцелява при всякакви обстоятелства! Физическото тяло е само черупката, обвивката, която съхранява семето... И когато Духът има още задължения на Земята, не си "отива". Вселената го подкрепя да оцелее, макар и в "счупена черупка", защото кой иначе щеше да изобрети всички тези приспособления, който могат да помогнат и на други хора: с ръце и крака, но с "невалиден"Дух, защото са загубили вяра в себе си?!
Всичко на този свят си има Промисъл, стига да имаме ОЧИ и УШИ да ВИДИМ и ЧУЕМ... Защото много са, дето само гледат и слушат - послушни и доброволни слепци.
Животът е Дар - отива си, когато сме научили Уроците си и сме изчерпали предназначението му... Да предизвикаме края и се предадем - е предателство спрямо Бог!!! Това означава да осъдим - без право на борба и шанс всички заболели от т.н. нелечими заболявания... Защо ли тогава Вселената допуска изобщо да се родят?!

Мъдра тема, Санде, много добър поздрав за Духовно мислещите...
Достоен наследник на Балканджи Йово, както е символизирала Бвен: не е предал своя Дух и жажда да оцелее - и да живее пълноценно. Такъв човек не би предал и Родината и Род...
Да вземем пример от Ники от Стара Загора и се съвземем и ние! Особено здравите, дето си имаме налице целостта на черупките!!!

Заслужава си на този разказ да се постави мото:

"За всички, които си мислят, че това за тях не се отнася!"

Лично за мен случаят с Николай Димитров е като метафора за силата на човешкия дух.

Той е много по-голям от себе си.

Благодаря ти за чудесния коментар.

тази история натъжава с всичко, което му се е случило на този човек, но от друга страна има светъл лъч, дори много лъчи съзирам в тази тъжна история. Любовта е нещото, което не може да остави човек безразличен, подкрепата, грижата, рамото, на което да се опре човек, добротата и справедливостта, духа, който дава сила за живот, отношението към другите, светлия поглед за живота. Нека любовта им е все така силна и да ги крепи в трудните моменти! И нека бъдат все така задружни и се обичат! Това е тяхното богатство!
Благодаря, че разказа тази силна история Сашо!

Да, и аз така мисля - като теб. От тази мрачна история се излъчват много светли лъчи - за силата на човешкия дух, силата на характера, любовта, предаността, волята, човешката солидарност, приятелството. Волята за живот! Тържеството на жаждата за живот и щастие.

Поздрави и на двамата храбри пътешественици!

Гледах предаването на Карбовски, четох разказа ти за този ЧОВЕК и негова жена.
Потресена съм и едновременно с това и възхитена от силата и непобедимата жажда за НОРМАЛЕН живот у този ЧОВЕК.
Думите, които пиша с главни букви са това, което мисля за Кольо - НЕПОБЕДИМ е ДУХЪТ у този ЧОВЕК.
"Невалиден", както той самият се определя, но колко ВАЛИДНИ притежават неговите ЧОВЕШКИ КАЧЕСТВА?!

Поздрави, Санде!

Животът е непредвидим. Никой не е могъл да предположи какво може да се случи от една нищо и никаква рана. . .
Желанието за живот и силата на духа му помагат да продължи напред, защото животът е един и трябва да се изживее достойно.
А в такъв момент подкрепата на близките е изключително важна.
Прекланям се пред този "железен мъж" и семейството му!!!
Гледах предаването на Карбовски, прочетох и всички коментари тук.
Благодаря ти!

***
Въпросът е: защо?

Мнозина мислят, че това е прекалено лична история.

Българинът е жалостив по начало, на кото че ли изпитва някаква боязън и стъписване пред сакати, инвалиди, неугледни хора. Виждал съм как хората отвръщат очи и ускоряват крачката си при преминаване покрай такива хора. Особено, когато някой такъв свири и пее край спирка, площадче и пр... Все едно минават покрай чумав.
Последните 20 години се наблюдава и определено отчуждение между хорта, чувството за състрдание и солидрност като да изчезна.

А Николай Димитров - бай Кольо от Стара Загора е един от нас.

***
Нашият герой Николай Димитров е силен и достоен човек както Алексей Мересиев от известната "Повест за истинския човек".Руският герой лети отново със самолета си, а нашия "лети" с трабанта си, макар че е не само без крака , но и без ръце.
И се чувства пълноценен и даже щастлив. Неговите близки са също забележителни хора.

Какъв силен дух има този човек! Просълзи ме разказа ти, Sande!
Ето защо е глупаво да мрънкаме за дребни нещица. Този Човек е пример за сила и борбеност! Но и съпругата му е невероятна жена. Коя от нас би издържала всичко това...
Поздрави за хубавия разказа!

Не мислите ли, че в България са най-популярни отрицателните примери.

Кои са "герои" на нашето време? Чии имена знаеме? Например в последните 20 години.

Поздрави, Скарлет!

наистина невероятен дух. Май права е приказката, че Бог дава всекиму толкова мъка, колкото може да носи. И колко точно е преценил, че тези двама, истински обичащи се хора ще си понесат кръста, без да мрънкат, без да се самосъжаляват. Санде, много често изпадаме в такива положение, в които си мислим, че е едва ли не края на света, че по-лошо от нашето няма, но наистина, като се замислим, понякога хленчим ненужно. Затова, горе главата и право напред, нищо няма да ни сломи. Хубав уикенд ти желая!

Ето ви един челен сблъсък между живота и смъртта. Без каквито и да е илюзии. Жесток.

Под строгото наблюдение и покровителство на Господ.

Побеждава живота.

Да разбират хората каквото и колкото могат.

Поздрави! Слънчева пролет и слънчево настроение!

Омар Хаям: "Падналите духом умират преждевременно."