ПРИКАЗКИ ЗА КУЧЕТО: ЖИВОТЪТ-  ТОЗИ ИЗПЕЧЕН ПОДЛЕЦ!

 

 

 

Симеон има къща на малката улица “Козара” в Скопския квартал “Капищец”. Тук живее вече повече от 30 години със съпругата си, двете деца и майка си. И кучката Сабрина. Дошли са в Скопие след земетресението от 1963 година от Свети Николе, а преди това са се преселили от  Западните покрайнини в Сърбия. Има братовчеди в Перник, които посещава от време на време. Истински български Андрешко. В паспорта му в графата “националност” пише “югословен”. Питам го защо не се е записал българин.

- Знаеш как е тука, да не ти обяснявам. В казармата на ЮНА ни учеха: “Използвай гънките на местността. Това е”.

Докато нашата афганистанска хрътка Шер флиртвува със Сабрина си разказваме разни случки с кучетата.

Питам го какво прави с малките кученца на Сабрина.

- Продавам ги – казва Симо. По двеста марки /тогава/ парчето. Вече съм продал шест. Сандеее, Сандеее, докъде стигнахме, кучката Сабрина да ни храни! Знаеш ли какво ми се случи последния път с последното кученце, най-хубавото, най-пъргавото, най-миловидното. Слагам го в една кошница и отивам на шиптърския пазар оттатък Вардар. Веднага за мен се залепи един албанец.. Вика “Колко му искаш, чичо? Казвам: “двеста марки”. Веднага извади от мръсните си панталони сгужвена топка  също такива омазани  марки. Помолих го да ги смени с по-едри и чисти банкноти и той веднага се шмугна в тълпата. И тогава знаеш ли какво се случи? Кученцето се надигна от кошницата и почна жално да скимти. Прегърнах го, а то се притиска до лицето ми като дете , близва ме, писка  жално, жално. Целува ме, трепери и скимти жално, умилително.

Абе, как разбра,че ще се разделяме!?... Не усетих кога съм преминал обратно през стария мост на Вардар, кога съм прекосил площада и как съм се намерил в “Капищец”.

Като се върнах у дома настъпи истински празник: жена ми Мария ме гледа като герой, върнал се от фронта жив, престарелата ми майка – и тя се радва, кръсти се, децата грабват кученцето Съни /така го бяха кръстили/, скачат от радост, а Сабрина обикаля, върти опашка, подскача, иска да го целуне.

Не ти казах, че сутринта се измъкнах от къщи като  крадец, никой нищо не знаеше, гледах никой от домашните да не ме види, а Сабрина я бях пуснал да се поразходи. А се разбра, че всички у дома са знаели, гледали са ме из зад пердетата на прозорците.

«Ето, това се казва  приказка, и да искаш не можеш да я измислиш», мислех си аз наивно.

Нали приказките трябва да имат щастлив край! Нали така!?

Но не е така, драги читателю ... Животът е нещо съвсем друго. Животът – този изпечен подлец, ни кара често да вършим неща, обратни на желанията ни.

Както казва Александър Бек в романа си «Волоколамското шосе» в знаменитата сцена с разстрела на войника,чиито живот е пощаден, но само във въображението на автора, «случи се друго».

На следващия ден Симеон става рано и картината от предишния ден се повтаря: слага  Съни в кошницата и като се оглежда като крадец, в собствената си къща,  отваря внимателно външната врата.

На пазара веднага го съзира вчерашното албанче.

- Какво стана, бе чичо? Вчера три пъти обиколих пазара да те търся...

И му подава двестата марки.

Това е, Санде. Двеста марки са това, бе Санде е е,  двеста марки !

- Да а а а,  двеста марки са си двеста марки – съгласих се с моя събеседник Симо, стечаен работник / предприятие във фалит/ от скопската “Железара” /македонския “Кремиковци”/.

А зад нас Вардар продължава да си тече, бавно и равнодушно. Животът продължава.

 ***

 

Аз с котка вкъщи израсна. Кучета не, благодаря.
Когато се окотеше, баща ми ще събере котенцата в чувал и посока Вардарот. От Новият мост хвърляше чувала долу в реката.
Понякога ще оставете едно да му се радваме.

Също като с циганите.
Тук някъде прочетох, не помня от кого.
Благосъстоянието на циганите в едно общество е пропорционално на степента на цивилизационно развитие на същото.

С нея не се търгува, не е и брошка за украшение.

Поздрави!

... Кучетата са все пак отделна тема.
Циганинът може и сам да оцелее, може да работи, да краде, да лежи в затвора ... А кучето разчита единствено на благоволението на човека. На неговата милост. Кучето взема, но и дава. Най-често повече отколкото получава.
Дава любов, каквато в живата природа в чист вид не съществува.

но понякога човек е без изход.
Валя

Всички ,,кучешки" разкази ти се отдават изцяло, ами то като пише човек с любов и съпричастност - как да не стане? Наистина е гадно, знам! И аз съм продавал десетина от моите Нюфаундленди, а са толкова сладки като малки...(колкото пекинез са големи на 2 месеца) ама как да стане иначе? Сигурно си гледал филма ,,Бетовен" - ами така щеше да стане, като в края на втората част... къщата - пред срутване!

Пак ме натъжи, но това e животът, ту тъга, ту радост.
Чудесни са разказите ти!:-)

О, не! Не мога да го понеса...Не мога!:(

... Изход винаги има.
Изходът е да се върнем към себе си. Да бъдем тези, които нашата майка ни е родила. Биологическата. И природата.

...Кучета се продават и ще се продават. Нема лошо. Това е нормално.

А чувствата остават.

Поздрави!

...Благодаря ти.

си Сашо! Винаги има какво да кажеш на читателя!

Затова си истинска Поетеса. И учителница.

Поздрави и възхищения!

.. не виждам как бих могъл да ви се отблагодаря.

Поздрави!

Ами, ако са гладни децата. Аз по тази причина си оставих две кученца, Йода беше запъртъкът на групата, недоразвита, изоставаща, но всеобща слабост. Е стана "човек "от нея. Хубава приказка ни разказа, в случая го оправдавам Симеон, такъв е животът. Усмивки от мен!

Симеон не трябва да бъде упрекван. Той не хвърля кучетата в реката, а ги продава. Този, който купува кучета за по 200 марки, значи обича кучета. Всичко е на мястото си. А в дома на Симеон тъгуват. Нормално и човешко.

Благодаря Саше !Ами това е то.....животът!
Много ми хареса разказа!
Поздрави и усмивки!:)))

Да, време е да кажем: Животът е прекрасен и мрачен, красив и грозен, нежен и жесток! Както казва Андрей Платонов "В прекрасния и гневен свят".

Хубавото е, че го иска човек, който има желание да си гледа кученцето.
Поздрави! Много трогателно си разказал историята, Sande!

А Симеон, фамилията му и Сабрина ще го забравят постепенно с времето. Нормално. Наистина - животът продължава!

А аз с любов се моля за тях: по-добре да ги продават, отколкото да ги захвърлят – безпомощни...

Очаквам още разкази по темата.
Първоаприлски поздрав! :)

Нещата от живота. Нема лошо. Симеон не го осъждаме.

Три пъти прочетох, Санде. Искам да напиша нещо, но... не ще... Ти ще разбереш.

Радвам се, че се появи. Това е повече от самата история.

Често животът ни принуждава да правим неща, които не искаме, но си мисля, че колкото сме по-подготвени за него, толкова по-малко компромиси ще се налага да правим със съвестта си.

... Но не трябва да са жестоки. Не трябва да водят до страдания - на хора или животни. Или да нараняват природата - нашата майка-кърмилница.

Сандеее, Сандеее, докъде стигнахме, кучката Сабрина да ни храни!

Избрах тоя цитат от разказа ти, който е тъжно-весела илюстрация на реалната и същевременно илюзорна действителност, наречена живот.
Поздрави за написаното, Санде!:)

... ни хранят нас. Ето, Симеон продава кученцата на Сабрина за да прехрани семейството си, докато си намери нова работа. Което не е никак лесно. Но човек се надява, а кучето разчита единствено на човека. Няма друг.Няма друга надежда.

.......... :((((((((((((

Добре дошла. И аз като тебе немам думи. Нищо не мога да кажа.Повече.

Поздрави!

Отново тема за човечността, която докосва сърцето. От една страна привързаността към едно малко живо същество, от другата - нуждата. Изходът - болка и закърпване на положението. Остава онази горчивина, която се настанява в душите, защото притиснат ти изменяш на себе си - Човека. Тъжно е...
Колко добре си го казал: "Животът – този изпечен подлец, ни кара често да вършим неща, обратни на желанията ни" - това е заглавието на твоя разказ.
Хубава вечер!

"Животът - този изпечен подлец!" Може би си права за подобно заглавие.

Животът ни прави такива каквито сме. И не се харесваме.

Тоз Симеон и старата си майка може да продаде, сигур ще и вземе 500 марки - за да храни децата! Осъждам!

... но животът е много по-суров. Какво да се направи...
В селата по поречието на Струма - от Невестино,Четирци, Пастух, Скрино, Доброво, Вуково, Бобошево, е най-обикновена практика да се поставят малките кученца в кашон /не в торба, което е по-жестоко/ и да ги пускат в реката. Това е. Няма милост, няма съжаление, няма угризения. Заминават към топлите морета, за Гърция. Разбира се, в първия бързей кашонът се преобръща и малките се удавят... Не ги оправдавам, но ги разбирам. Животът, този изпечен подлец, е жесток към самите тях, те живеят на ръба на оцеляването, с малки пенсии, а дори и без пенсии и никакви приходи, така че не остава място за сантименталности или други "по-висши" чувства. Жалко,но факт.
А Симеон майка си няма да продаде. Той се приспособява, учи се да оцелява, търси временна работа, търси квартиранти за просторната си къща, дава под наем едно от приземните помещения, продава кученцата, но не ги хвърля в реката. Познавам го, не е лош човек.

Хубава приказка от живота - тези са най-истинските )))

Този Симеон не е образец за подражание, той е т.н. "малък човек", оцеляващия, борещия се с живота, както си може.
"Живот без маска и без грим -
озъбено свирепо куче", както казва Вапцаров.

Поздрави!

Радвам се, че прочете тази историйка.

Хубави събота-неделя!

И още по-строг ще ставам.

Санде, друже, да ти кажа право, да го беше заколил и изял кучето, щях да съм на негова страна - по-естествено е, и по-човешко е. Да го продадеш животинчето за някакви си двеста марки, с които най-вероятно ще купи глупости като - телевизор, маратонки за детето или парфюм за жената - това не е оцеляване, а паратизиране и Азство.

Животът не е "изпечен подлец", нито е "жесток" - всяко нещо, което ни се струва като нещастие е просто знак (сигнал) към нас, че нещо не правим както трябва.

Пламене, може би имаш основание да заключиш така, за това, което ни е поднесъл Санде в своя разказ по действителен случай. Това е твоето виждане, но медалът има две страни. Питам: Имаме ли право да съдим хората, когато са изпаднали в безизходица? Обстоятелствата са заставяли хората да се разделят не само с любимци, но и с предмети, скъп спомен, предаван от поколение на поколение. И още случвало ли ти се е да решаваш нещо и да имаш усещането, че си в помещение в което няма нито прозорец, нито врата?
Промените, които настанаха завариха хората неподготвени - рушаха се структури, предприятия и т. н., а нищо не се предлагаше. Хиляди загубиха възможността да упражняват професиите си, други не понесоха случващото си с тях и си отидоха от този свят...трети по- смели, по-здрави, по-млади тръгнаха по света да търсят своето щастие - препитанието...Та животът е "жесток подлец", защото това, което ни поднася в повечето случаи не зависи от нас. Други се разпореждат. А ако приемем, че е знак трябва добре да сме усвоили приспособленството за да оцеляваме...
В разказа е описана една частица от случващото се с нас...хората..и то увлекателно поднесено.

Ати, разбирам те, защото и аз така съм разсъждавал, но тово което описваш е добровлно създаване на господари. Трудно е да се проумее това, но всичко от нас зависи и НИКОЙ не разполага с живота ни ... освен ако не им позволим.

Аз знам, че Санде не ми се сърди, той знае, че аз гледам другоятче на нещата.

Пламене, това е възможно само когато си обезпечен и не се икономически зависим. Или трябва ти самият да си натрупал капитал и си намерил ниша в която се развиваш и смяташ, че си независим. Няма абсолютна самостоятелност щом си част от обществото, където и да е....Коя стопанска система може да осигури на хората независимост ..има ли такава? Човекът от момента в който е станал разумно същество се е опитвал да създаде такава...но до ден днешен няма такава ...поне да има някаква що годе социална справедливост.
Що се отнася до свободата на духа...дали би могъл да бъде свободен човек, ако материално няма гарантирана макар и минимална обезпеченост и сигурност?
Времето в което живеем изисква висок професионализъм и свободна професия. Или най-малко пет професии, както писа преди години Робърт Рийч. Дали това е достатъчно за да се чувстваш сигурен и духът ти да е свободен?

Ати, когато кажеш "няма", "не е възможно" или "няма как да стане", сама слагаш ограниченията си. Има такава уредба (система). Работим по въпроса, не губете вяра.

А за "професиите" ще кажа - човек не трябва да работи в смисъла да има професия, това е най-голямото зло за свободния дух.

Поздрави за разказа!

Трябва да се купува хляб за семейството - Симеон, жена му, двете деца и престарелата му майка. И за Сабрина. И за шестте кученца. А е безработен. Жена му работи като чистачка на половин заплата в частни офиси на фирми.
А и кой нормален човек ще чува кучка и шестте и кученца.

Ако аз имах кучета, най- любимите ми същества никога не бих ги продала на сегашно време. Но човека е бил без изход.

Без изход.

Дано имаме винаги изход.
Даже два, три.