Прочетен: 5561 Коментари: 13 Гласове:
Последна промяна: 25.12.2010 18:15
ПРИКАЗКИ ЗА КУЧЕТО: АСТА – КАБУЛСКАТА ПРИНЦЕСА
През 80-те години бях на работа в Афганистан. Първият проблем, който възникна буквално още първия ден след пристигането ни в афганистанската столица, бе да се купи кола. В Кабул чужденецът не може да направи и две крачки, ако няма кола. Не че няма градски транспорт – има, даже за наша изненеда се оказа, че улиците на столицата се кръстосваха от български автобуси “Чавдар”, знаете имаше такава марка автобуси, произвеждани в завода в Ботевград. Тези автобуси бяха новоднили българските автобусни линии, но както се вижда бяха прескочили и високите планини на Хиндокуш. Както се казва, на крилете на “пролетарския интернационализъм”.
Но като се вземе в предвид местният стандарт за хигиена, за спазване на някакъв що-годе редовен график на движение, ставаше ясно, че българо-афганистанското творение не ни върши работа. А като видиш претъпканите автобуси с незатворени поради това врати, с развяващите се навън чалми, отпада автоматически идеята за какъвто и да е компромис.
Колата взехме от индийското посолство, благодарение на получено съобщение в българската мисия. Двамата индийци, мъж и жена, облечени в националните си носии, ни изпратиха до улицата пред дома им в един от централните кабулски квартали – “Вазир Акбар Хан”. Мъжът ми подаде ключовете на колата, “Тойота”, на 8 години, но запазена, в добър външен вид, а както се оказа по-късно и в добро състояние като цяло. Отвори предните врати и каза с усмивка:
- Заповядайте, колата е вече ваша. И късмет!
В този момент в колата се шмугна малко кученце, прескочи на задната седалка, като радостно въртеше опашкаи и гледаше с блеснали очи.
- Аста, ела тука - изивика я ласкаво индийката, но кучето я гледаше с радостни очи и като че ли с подканящ поглед: “Ела и ти при мен!”
Мъжът също започва нежно да призовава кучето: “Ела, Аста, ела да си ходиме у дома. Ела, миличка!”
А кучето продължава да ги гледа радостно, върти опашка, гледа с отворена уста и изплезен език, все едно всеки момент ще проговори.
- Милата, обича много да се вози в колата и сигурно мисли, че отиваме на разходка – каза индийката.
Двамата продължиха настойчово да призовават кучето да излезе от колата, но очевидно без шансове за успех: кучето се сви на кравайче и само помръдваше леко с уши.
- Ами оставете я на нас, ако няма да си я водите в Индия – предложи Дима.
Двамата съпрузи се спогледнаха и като че в същия миг се разбраха.
- Ами, да ви я дадем - каза колебливо мъжа.
- Ами, да ви я дадем - каза по-уверено жената.
И така, Аста заживя при нас. Около една седмица боледуваше по старите си стопани. Постепенно свикваше с нас, а и ние с нея. Свикна и с българската кухня, това като че ли най-много я впечатли, особено кюфтета, пърженитe картофи, печеното пиле, рибната консерва ...
Привърза се така към Дима, че стана нейна постоянна сянка: Тя в кухнята – и Аста в кухнята, до нея, тя в хола – и Аста в хола, в краката й, тя в банята – Аста ляга пред вратата й, тя в градината – и Аста в градината. До стола й. Да не говорим за разходките из квартала – тук празникът е пълен. И така всеки ден, неусетно, “тихо и полека” Аста стана част от нашия живот в непознатата страна, без да досажда – деликатно, предано, любвеобвилно. Кучето бе като кардиограма на настроенията в семейството и на вески един от нас и най-важното – не допускаше лошо настроение и униние: гледаше ни с такава любов, преданост и възторг – все едно, че бяхме най важните хора на света, ако не и ... единствените!
Още първите дни стана ясно за една нейна странност - обича да си играе в двора на къщата, но само ако има някой от нас. Иначе не. Прави всичко възможно да е вътре. Отначало не разбирахме това, изкарвали сме я насила навън, особено сутрин – когато отиваме на работа. Тя се подчинява, но ни гледа с някакъв стаен в очите й непонятен страх. Скоро се изхитри, скриваше се под леглото или на някакво закътано място в къщата и не отговаряше на никакви повиквания. Скътаваше се точно навреме, нито по-рано, нито по-късно, а минута преди да напуснем къщата. “Явлението” ни обясни ветеринарният лекар Братан Резашки. Кучето според него е претърпяло силен стрес от взрив и е развило свръхчувствителност към този звук. А звукът от далечни взривове бе част от “звуковата картина” на Кабул. Ние бяхме свикнали на тези звукове, приличащи на ехо от взривове в далечни кариери, но с каква чудовищна сила отекваха в малката главица на това същество!
. Преживяхве заедно и реални взривове в близост и ракетни обстрели.
И всички възможни празници. За Аста това бяха, разбира се, истински пиршества. Поставяхме й бюдото на широк поднос или тепсия и тя се хранеше с изисканите маниери на истинска принцеса. Случвало се е, когото сме сами, или с много близки приятели, да сяда с нас и на масата и тя го приемаше това за нормално. Хранеше се внимателно и, пак ще кажа, с "аристократични маниери". Затова започнахме да я наричаме не куче, а "тотуче", т.е. куче, което не знае, че е куче, куче-човек.
Стана майка – веднъж. Родиха се три красиви, пъргави и игриви кученца, досущ като нея. Гледаше ги грижливо и с истинска майчина любов. Но не повтори. Стори й се доста голяма тази авантюра.
И досега се чудя: ние ли дадохме на това кученце грижа, внимание и любов, или тази малка топчица живот ни даде на нас нежност, упование, обич, каквато в чист вид съществува само някъде там – в природата.
Дойде врме за раздяла. Ах, тези раздели, ах, тази малка смърт! ...
Уговорихме се с приятели да им дадем Аста. Но ... се случи друго.
Колата продадохме на индийци. Ще кажете: “Айде стига, бе!”... Но така беше... Както казват: Неведоми са пътищата господни! Но!
Дойдоха хората, излязохме на улицата. Отворих предните врати на “тойотката”, дадох ключа на мъжа с думите:
- Заповядайте, колата е вече ваша. И късмет!
В този момент всички видяхме как в колата се шмугна Аста, прескочи на задната седалка, като радостно въртеше опашкаи и гледаше с блеснали очи.
... И се повтори същата сцена, като тази от преди ... три години. Само, че този път ние увещавахме Аста да слезе, а индийците се чудеха какво става. Обяснихме им.
Тогава двамата се спогледнаха и младата жена каза с усмивка:
- А защо не ни я дадете, ще се грижим за нея както трябва, а и децата ще се радват много.
Този път ние с Дима се спогледнахме: какво пък, не е лошо, кучето има опит с индийци, “знае езици”, а и децата им ще го обичат.
Затвориха вратите и колата потегли. Аста ни гледаше през задното стъкло с изненада, объркване и учудване, образът и постопенно избледнянаше, докато колата се скри зад завоя.
Ние си тръгнахме. Накъде?
Откъде да знам. Нанякъде ...
Главорезите на хамас почнаха да се преда...
И, Годо дойде ...
Мисля, никога да не си вземам повече животно в къщи.
Много хубаво разказваш!
Беше ми приятно да прочета!
Хубав, светъл и спорен ден!:-)
Ние не знаехме, че обичаме кучета. Баща ми мразеше кучета. Аста отключи това чувство в нас, където го е имало винаги.
Бъди жив и здрав!
23.12.2010 13:32
Поздрави!
Поздрави!
--- и се започва ...Един дълъг сериал, в който няма умора, скука, инерция... Интересното е, че кучето поддържа интригата, емоцията, любовта. Има изненади, но приятни. Но има край, всичко има край.
Благодаря за посещението и споделянето.
Дори и да е периферна темата, според теб.
Дори и да е периферна темата, според теб.
Тогава мислехме повече за трудностите и неудобствата около пътуването, при положение,че няма директен полет.
А темата за мен не е периферна, а даже много предпочитана, иска ми се да подготвя една книжка с къси разкази за кучета. В София и като цяло и в България има невероятно много хора, които имат домашни любимци и въобще имат отношение към кучетата. Периферна я смятам за Блога и това си личи по слабия интерес към тази тема. Или не съумяваме ние, които пишеме за кучета, да предизвикаме по-висок интерес.
Поздрави за теб и хубав ден!
Поздрави на Смолян!